ФИЛИИ, БАНИЧКИ И ЧОРБИ

Евгений Тодоров

Прекрасни бяха утрините тогава!

По спирките на Градския транспорт стояха стотици души, всички бяха изпълнени с ентусиазъм на прага на трудовия ден и всички бяха вече закусили или дъвчеха банички на крак.

Имаше работа и закуска за всички.

Наистина нямаше джусове и мюслита, но затова пък баничките и кифлите бяха на безценица. Да не говорим за филиите.

В пионерските лагери срещу няколко лева на смяна имаше даже три закуски – сутрешна, втора сутрешна и следобедна. Плюс обед и вечеря.

Може да е вафла, може да е бисквита с малко сладко – гладен обаче никой не е останал.

Денят започваше най-често с филия.

Много важно беше филията да е с масло. Маслото даваше – според майките ни, сила, за да се борим с туберкулозата.

Жълтата гостенка вече беше победена, но силното профилактично ядене продължаваше..

Филията с масло можеше да бъде:

- с натрошено сирене

- с кашкавал

- с няколко накъсани маслинки

- с чубрица

- с лютеница

- с конфитюр

- с мед

Най-богатият ни съученик ядеше филия с луканка.

Най-бедният пък вместо мед слагаше глюкоза. Отдавна не съм го виждал, но се говори, че станал милионер. Интересно с какво си маже сега филията?

Онзи – с луканката, мисля, че не се замогна много.

Тези с корен от село мажеха филиите с мас.

Открих този кулинарен деликатес чак в студентските години, когато съквартирантът ни донесе голяма тенекиена кутия от халва пълна с мас. Имахме и котлонче. И като започна едно голямо препичане на филии – цяла зима.

Пържени филии рядко се правеха, много по-лесно беше приготвянето на гениалния български деликатес със звучното име ЦИГАНСКА БАНИЦА.

Правенето й не е толкова лесно, колкото изглежда от пръв поглед..

Първо – филията трябва да се отреже от не съвсем пресен хляб. Да бъде гладко отрязана, нито много тънка, нито много дебела.

Хлябът не трябва да има много дупки, защото олиото ще прокапе и ще направи петна по дрехите.

Някои майки сипваха олиото в чиния и после много леко потапяха филията, държейки я в абсолютно водоравно положение.

След това се слагаше сол, червен пипер и чубрица.

Чубрицата можеше да бъде ронена, ръсенето можеше да стане и с „щарена сол”.

Правеха се и сандвичи със салам. Най-често от половин бяла кифла „русенка”, цепната и в цепнатината – парче „Камчия”.

Ядеше се и комат, топнат в манджата.

И средата на хляба със смачкано сирене – така наречената „мечка”

Сега да се пренесем в хлебарницата.

В добрите хлебарници имаше поне десетина вида закуски, наредени в черни метални или в дървени тави

Банички бяха три – четири вида: триъгълни, правоъгълни, дълги, със спанак…

Първо струваха 45 стотинки от старите, после 5 стотинки от новите.

Толкова струваха и гевреците – най-хубавите ги вадеха от фурната на „Гюро Михайлов” в Пловдив.

Софийските гевреци бяха по-дебели и не струваха. Затова пък в столицата имаше хубав бюрек на килограм.

В Бургас около гарата имаше хубави топли закуски, обаче им викаха „софиянки”.

Най-добрите милинки бяха в Ямбол.

Имаше и в Пловдив до Аптека Марица – едно късче струваше 2 стотинки. За 20 стотинки – 10 парченца.

До Халите започнаха да правят пирожки с мармалад и сирене. По-късно се появиха казанлъшките понички, чието пържене беше автоматизирано.

Мекиците струваха по 2 стотинки.

Пловдивският зевзек архитект Чинков – един от малкото хора в Европа, лежали в затвора за разказване на политически вицове, си беше направил следния майтап. Платил в една фурна две тави мекици и казал на мекичаря да ги дава без пари.

И като започнала една блъсканица. Дошла милицията да въдвори ред, разбрали каква е причината за настъпилото безредие и попитали виновника, който отстрани гледал сеир, откъде му е дошло на ум да раздава безплатно мекици.

- Исках да разбера какво ще стане при комунизма – когато всичко ще бъде безплатно – отговорил архитектът.

След като разбрал как ще изглежда потреблението при комунизма, осъдиха Чинков – да разбере как изглежда и един комунистически затвор.

Сега да погледнем в тавите на кварталната фурна.

Какво откриваме там? Кифли с мармалад, козуначена кифла, сиренка, кашкавалка, ореховка, рогчета, осморка,макова, кремка, какаово руло и руло с мармалад.

Рулата бяха големи и обикновено си купувахме половинка.

Колегата Ончо пък обядваше години наред сиренка, закуската постепенно доби ново име – ончовка.

Един ден през 70-те години се появи закуската „мит”. Това си беше пак нещо като кифла, но с повече пълнеж, най-вече колбас.

Колегите журналисти веднага гракнаха – каква е тази небългарска дума „мит”? Някои предполагаха, че това означава закуска „със” нещо – търсейки някакъв немски произход.

В онези времена не бяха много нещата, които можехме да критикуваме. Едно от тях бяха чуждиците. Хайтов беше цар на тази работа. Вместо да питаш защо не ни пускат в чужбина, примерно, размахваш калъчката срещу някаква кифла.

Един ден на главната улица дебютира първият „хот дог”. Беше ми интересно кога ще започне атаката срещу това очевидно нашествие на американския начин на живот.

Още на другия ден колегите написаха първите си вдъхновени критични редове.

Лично аз предпочитах пред „хот дога” сандвич с кебапче или с някакъв колбас.

Само че изборът не беше много голям. Най-често сандвичите представляваха корава филия с масло, няколко парчета луканка или кашкавал отгоре и всичко това увито в целофан. Тези сандвичи бяха описани в дебел социалистически „рецептурник” и никой нямаше право да експериментира с други идеи.

В Чехословакия видях закусвалня, в която правеха 200 вида прекрасни сандвичи – истинско творение на изкуството. Даже успях да снимам тази закусвалня – наричаше се „Спутник” и се намираше в Бърно, показах я по БНТ – белким някой и у нас да се сети какво може да се направи с малко фантазия. Нищо не се получи. А в Бърно закусвалнята станала бутик – научих скоро.

Върхът на мъжките утринни удоволствия обаче беше шкембе чорбата.

Днес я има навсякъде, но тогава да откриеш хубаво шкембе беше все едно да откриеш имането на поп Мартин.

Дълго време не можех да разбера къде е изчезнал този балкански деликатес, докато един директор на Месокомбинат не ми разкри тайната. Слагали шкембето в колбасите и така поевтинявали цената им.

Заради тази хитрост българските мъже ядяха сутрин тлъста пача – чорба от свински глави. В София струваше 15 стотинки. Плюс две филии – 19 стотинки. По- малко от едно кебапче, което по това време беше 22 стотинки.

През 1968 година се случиха две знаменателни неща.

Първо – кебапчето стана 28 стотинки и реших, че вече никога няма да си позволя този лукс.

Второ – през лятото изчезна и пачата. Дойде времето на Международния младежки фестивал и някой беше решил, че видът на опашките българи, които набиват варени свински глави, не допринася за славата на нашата родина.

Докато свърши фестивалът в шкембеджийниците даваха само супа топчета. Само че тя не наяждаше.

Един ден си излях половин супа върху панталона – не остана никакво петно. Сега си обясних, защо пачата засищаше, а тази постничка супа – не.

В Пловдив по-късно вече имаше няколко места, където можеше да се намери шкембе чорба.

Сутрин се очертаваха три групи закусващи мъже – едните нагъваха чорба с много чесън, другите – пиеха кафе в пластмасова чашка, трети дъвчеха банички..

Днес шкембе има на всеки ъгъл, ама вече струва майка си и баща си.

Онзи ден ми взеха 2 и 30. Без хляба.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/