ПОЧТИ БЕЗПЛАТНИ ОБЕДИ

Евгений Тодоров

Нямаше пазарна икономика, нямаше изненади. Един лев да имаше човек, можеше да си направи сметката и да се наяде. Даже и в ресторант.

През 1958 година свинско с картофи в ресторант беше някъде към 30 стотинки, през 1961 –а даже на „Копитото” шницелът струваше лев и малко. Изобщо почти всичко даже в „Балкантурист” беше под два лева. А салатите бяха жълти стотинки.

Да не говорим за закусвалните – за 4 лева от старите в прочутата кебапчийница срещу пловдивското кино „Балкан” можеше да си вземеш тройка с гарнитура /салца с кромид и краставичка/, хляб и лимонада. Кебапчето, макар и по-малко от днешното, си беше 6 стотинки. Две кебапчета с половин русенка – 17 стотинки.

През 50-те години откриха нещо като народни кухни по кварталите. Към обед пред вратите им се нареждаха хора с тенджерки в ръка и си купуваха храна за вкъщи. Готвеното беше общо пет вида – с картофи, с ориз, със зеле, с домати и с грах.. Един ден пилешко, на следващия ден – свинско. Всичко беше въпрос на късмет – можеше да ти се падне само кокъл или само парче сланина. Но за тези пари биваше. За лев, лев и нещо се наяждаше цялото семейство.

Много полезни бяха канчетата за храна – три съдинки прихванати с метална скоба. Така човек можеше да си купи и да пренесе до вкъщи първо, второ и трето.

Народните кухни изчезнаха, но се появиха „полуготовите храни”. Отмерваха ти върху амбалажна хартия пържен дроб или сарми и човек хапваше на работното бюро или на пейка. И като вземеше по един полуготов шницел за вечеря и денят минаваше без готвене.

В добрите социалистически предприятия имаше работнически столове. Там хранеха съвсем на безценица. Особено в предприятия, които се бяха включили в системата на „самозадоволяването”. Става дума за държавна политика, а не за мастурбация. На нея би трябвало да отделим специално място по-нататък.

Проблемът при работническите столове беше в опашките. Точно на обед се изсипваха стотици души и по-голяма част от времето за почивка минаваше в чакане.

Някои по-нервни работници се лишаваха от първо, второ и трето и си купуваха нещо от лавката, вземаха и бутилка бира и полягаха някъде на сянка.

В централния стол на мините „Марица изток” се налагало и генералният директор да чака. Управителят на стола решил да създаде по-добри условия на началника и неговите заместници, отделил им отделна стаичка и даже назначил по съвместителство и сервитьорка.

Само че много скоро към масата на началника започнали да се присламчват и завеждащ отделите. След това и техните заместници.

Дошъл един ден Генералният директор и се оказало, че няма къде да седне.

Тогава управителят изготвил списък на „правоимащите”. Изпуснал обаче главния редактор на многотиражката. Момчето се обидило, дръпнало списъка на богоизбраните от стената и се заканило, че ще го пусне във вестника.

Управителят обаче веднага добавил името му отдолу и проблемът бил решен.

За да няма заседяване в закусвалните, измислиха заведенията тип „кракмаг”. В тях хората хапваха на крак и бягаха на работа.

Появи се и първата закусвалня с поточна линия – хората вземаха табли и ги плъзгаха по алуминиева решетка. Линията беше съветско производство.

Таблите бяха пластмасови и лесно се деформираха от купичките с гореща супи. В една закусвалня толкова се бяха изкривили, че трябваше човек да балансира – за да не се излее манджата.

В ресторантите на „Балкантурист” не пускаха без вратовръзка. Но си струваше човек да си сложи саркафа и да опъне въжето. Ходенето на ресторант си беше празник.

През 68-а две водки с руска салата, две предястия – пържени яйца, два шницела с гарнитура, бутилка карловски мискет и хляб излизаше към 12 лева.

Може пък и да не е било много евтино, тъй като за тези пари можеше да се купят 7 бутилки водка.

Най-хубавото на ресторантите беше скарата – празник за всяко дете. Само че на обед не навсякъде пускаха скарата. Вечер обаче тя беше често единственото нещо в менюто.

Стотици пъти съм ли свидетел на следната сцена. Идва сервитьорът и ние го питаме:

- Какво има за вечеря?

А той с досада декламира в скоропоговорка.

- Кебапче, кюфте, шишче, пържола, мешана скара.

Веднъж попаднах на български ресторант в Чехословакия. Седнах, попитах какво имат. Познайте какъв беше отговорът.

Чехите имат великолепна кухня, но мешаната им скара – или поне тази в българския ресторант, не струва нищо.

Един млад колега /връщаме се в България/ имаше връзка с по-възрастна богата дама и описваше как тя го води вечер на ресторант, поръчва пиене и го пита каква салата предпочита.

Гладният Васко поглежда с гладен поглед и прошепва:

- Мешана скара.

Идва време за основно ястие, дамата пак пита, а Васко си знае:

- Още една мешана скара…

Нагъва младежът, а „лелята” го гледа и му се радва. Защото знае на какво е способен един младеж с две мешани скари в стомаха.

Страшна сила имаше мешаната скара тогава. Сега нищо не струва.

Евтино беше яденето, асортиментът обаче не задоволяваше.

Сатирикът Васил Цонев предприе кампания в защита на традиционните български специалитети, които не бяха намерили място в социалистическия „рецептурник”.

Мераклии –кръчмари обаче поддържаха по собствено желание живи стари специалитети. През 50-те години още можеше да се намерят печени жълви, малко повече се задържаха жабешките бутчета.

Някои експериментираха.

Така в пловдивската кръчма „Тихия кът” се появи кюфтето на филия, наречено по-късно „принцеса” или „странджанка”.

Млечната салата, известна още като „снежанка”, е също пловдивска направа.

За старите пловдивски кръчми има много написано в блога http://3nai.blog.bg/.

Из България ходеха легенди за местни специалитети – Чирпан беше известен с наденичките – ако не бъркам, прочути кърначета имаше в легендарния правешки мотел…

Който помни, да добавя…

Ех, ако можеше при днешните заплати да се върнат онези цени…

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/