Държавата поощрява мутриархата срещу журналисти

Поредното брутално нападение срещу журналист ( оставен като че ли отново по милост жив, като при всички подобни предишни случаи), поражда и поредния въпрос за систематичността на този род престъпления. Или по точно – за тяхната безнаказаност.

Ще изпреваря всички, които веднага ще кажат, че нещастието на един журналист не бива да се поставя на някакъв пиедестал извън контекста на цялостната криминогенна ситуация, като се съглася с това. Така е. Равенството пред закона ( и страданието от неговото погазване) трябва да бъде преценявано с еднакъв аршин. Има обаче една „подробност”, която ме кара въпреки това да призова към повишена обществена нетърпимост към зверското малтретиране на колегата Огнян Бояджиев, нападнат и резан в ножове в дома му.

Този път ще призова избързващите с изводите да не избързват – не става дума за обществената значимост на професията на журналист. Магистратите, лекарите, учителите, производителте на блага и услуги са също толкова значими.

Работата е там, че не разполагам с данни за неразкриваемостта на бруталните нападения срещу представители на други професии. Простете ми това незнание.

Знам обаче, че при журналистите тя е пълна. Сто процента. Дали оръжието на терора ще бъдат юмруците и ритниците на мутри ( както при колегата Асен Йосифов на китното ни Черноморие), дали с чукове ( както при почти смъртния побой над Огнян Стефанов, дали при взривяването на входната врата на дома му ( (както при Васил Иванов) или чрез киселина ( както при няколко други случая) – ефектът е еднакъв по отношение на разкриваемостта: нулев.

Наскоро говорих с превърнатия в инвалид Огнян Стефанов и той изказа убеждението си, че по неговия случай просто никой не си дава труда да търси виновниците ( да ме прощава, че цитирам без изричното му разрешение частния ни разговор). Вярвам му. А който не вярва, да прочете информациите за особено дръзкото нападение срещу съименника му Огнян Бояджиев. Почеркът на насилниците издава самочувствието им на недосегаеми.

Тези престъпници получават поощрителна награда от държавните органи, които с натрупването на безнаказаните им безчинства се чувстват поканени да продължават.

Обвинявам държавата за съучастник- нарочно, или чрез отказ от правораздаване, тя мачка свободното слово с ръцете на триумфиращи престъпници, които се чувстват страхотно уютно в ролята си на страшилище за българските журналисти. Този метод на „взимане на страха” е стар номер на тоталитарната държава и нейните мутации под формата на мутрите, отвързани от синджира в началото на 90-те години, за да тероризират гражданите в рамките на организирания Мутриархат..

Сега, както изглежда, терорът се прилага освен по „каналния ред” и избирателно – срещу журналисти. Каквото и да се изясни като мотив на престъплението срещу Оги, няма сила, която да ме убеди, че жестоките типове са нахлули в дома му случайно без да знаят кой е той. А щом са знаели, значи са били убедени ( от предисторията на подобни случаи), че нищо не ги заплашва и могат да извършат погрома си без да се притесняват от разкриване и от някакво повишено внимание от страна на държавата.

Боя се, че отново ще се окажат прави. Както и аз, в своите мрачни предположения за вината на държавата.

Блогът на Ива Инджев - http://ivo.bg/