Сергей Станишев, бай Ганьо и жалното жалване пред Брюксел

Бившият вече Станишев щял да се жалва. Не къде да е, а в Брюксел. Това чутовно решение идва ден след като Румен Петков възнегодува пред плевенските социалисти, че партията не прави нищо, за да защити своите министри от мракобесните обвинения на новия кабинет, както и своите кадри – от свирепата му политическа чистка.

Според смълчалия се напоследък лидер, който тъй и не намери морални сили да си хвърли оставката след грандиозния червен провал на парламентарните избори, ако се развихри такава чистка, „ще бъдат информирани европейските партньори на България, тъй като времето на Бай Ганьо отдавна отмина”.

Бай Ганьо? Не друг, а премиерът, благодарение на когото бяхме определени като най-корумпираната държава в Европа ли се позовава на Щастливеца, за да определи тези, които идват да го изобличат?!

Имаше една библейска приказка как виждаш сламката в чуждото око, но не и гредата в своето – напълно валидна в този случай. Едва ли може да се измисли по бай Ганьовско поведение от гьонсуратлъка на неговия кабинет и от дебелашкото репчене на тройната коалиция – с всичките й обръчи от фирми, летящи чинии, Батковци и Братковци, горещо възлюблени медийни магнатки, Делян Пеевци и ДАНС-иращи ченгета.

Истина е, шаващите миши очички и рехавите мустачки на Сергей Дмитриевич не мязат на Алековия герой. Но е истина и че по-фрапантни безобразия от неговите нито едно правителство не е успяло да постигне. Да, вярно е, Жан Виденов докара държавата до по-бездънен джендем – но той поне вярваше в сбърканите си принципи за социална справедливост и държавна намеса за спасяването на безнадеждни социалистически батаци (а където не вярваше, го ръчкаха партийните му другари да се прави, че вярва). Беше безмерно наивен, но не продаде България, когато не друг, а руският резидент Луканов поиска такава сделка. Сергей Дмитриевич за разлика от Жан не вярваше в нищо освен в собственото си величие. И продаде България, когато някакво си Гоце поиска това.

Като иска, нека да се жалва. И нека за пореден път види как представите му се разминават с реалността. Кой прочее ще обърне внимание на този задъхан Шура, дотърчал в Брюксел с възгласа „Бият Паниковски!”? Кой ще повярва на басните за политическа чистка, когато се търси отговорност за продънения бюджет, за фалиралите министерства, за политическите чадъри над престъпността и контрабандата, за източването на пари на европейските данъкоплатци, за орталък с новоизпечени бейове, приели корупцията като свой модус вивенди?

Кой ще повярва например на глупост от рода на тази, с която Станишев се опитва да защити незащитимия си любим министър Гагаузов, оправдавайки скандалния ремонт в неговото министерство за 42 милиона евро с аргумента, че нямало места за съхранение на европейските документи? И чие европейски сърце ще затупти от съчувствие и жалост примерно към двамата земеделски министри, като се знае, че в одобрените от тяхното министерство проекти за еврофондовете нередностите и злоупотребите обхващат към 80% от всички представени?

Никой, разбира се. Освен някой осеферил се от провала на лявото в ЕС социалист – като оня Мартин Шулц, дето ни обясняваше колко трябва да се гордеем с правителството на Сергей Дмитриевич.

Че никой няма да даде ухо за жалбите след такъв управленски и изборен провал – това  го знаят и Станишев, и Румен Петков. Но не е важно дали някой ще ги чуе или не, важното е те да кажат, че ще се жалват. Адресатът в случая не е ЕС, а собствените им кадри, на които в момента им треперят мартинките. Те трябва да чуят, че партията прави нещо за тях – та да не вземат да свърнат я към Генерала на народа, я към оформящата се вече комунистическа крайна левица.

Защото – надяват се новите бай Ганьовци – като изгърмят всички заложени от тях мини под петите на новите управляващи, като се стоварят върху тях всички скелети в гардероба и изсърбат всички непопулярни мерки, ще дойде и техния ред.

Сиреч – отново разчитат на забравата, на култивираната пак от тях амнезия. Противоядието срещу което е паметта. Трябва да се покажат, разкажат и накажат техните безобразия – та да бъдат запомнени – и вече никой да не се полъже по витиеватите им приказки, безочливите лъжи и безпочвените обещания – както – уви – българите направиха три пъти вече.

Това, за което не си дават сметка обаче, е че българите не очакват вече чудеса от тези нови управляващи – и не са гласували с надеждата да бъдат „оправени” за осемстотин дни. Очакват справедливост. Очакват възмездие за националното унижение, на което бяха подложени.

Бойко Борисов дойде на власт не само и не толкова тласкан от народната любов, колкото по силата на огромен по мащабите си протестен вот: най-мощният, който се е случвал в годините на прехода. Той знае това – и първата му грижа е да оправдае вълната на гнева, която го изтласка до властта. Има само един начин да стори това: като разкаже и историята, и играта на своите предходници. И като въздаде справедливост – но не на думи, а на дело – та да се знае и помни, че поне веднъж в историята на нова България това се е случвало.