СИВО КОНЧЕ

 За да се разкаже това, е нужно да полетиш с крилата на душата си над хълма и над падината, над мерата и над орехите, над градините и върбите, където до реката, наричана в този северозападен край „барата”, се е сгушило моето отдавна отминало и забравено детство. Там някъде стои все още детското ми сърце, принадлежащо на момчето, захапало с току-що порасналите си резци  дръжката на пипонестата ломска диня, наричана още любеница, с оранжева вътрешност  и черни като предчуствие семки. В барата под камъните тогава все още живееха подобните на змиорки риби с името виюни, а жените биеха с тояги конопа, наричан  по тези места “гръсти”, за да добият зебло, от което по тези времена все още плетяха чували и въжета. Царевиците стигаха до небето,  водите на рекичката бяха чисти и до нея, скрита между върбите, в двора с казана за варене на ракия все още скърцаше мелницата за червен пипер принадлежаща на човека, наричан неизвестно защо, Гъго Мулето.  Въздухът на лятната жега понякога се раздираше от стенанията и хълцането на магарешки рев, а сутрините се огласяха от топлите приветствия на гугутките с техните малки прости думи: „гуу-гуу-гу?”, сякаш искаха да попитат накъде сме се запътили. Малко по-надолу покрай барата  беше клекнал и се спотаил Милети, с несменяемия си каскет, разделящ главата му на две: бледо теме с оредяла потна косица и изпечено от слънцето индианско лице с дълбоки вертикални бръчки. Той беше сврян в своята латифундия за зайци, заградена с рабица, която тогава не знаехме, че е побългарената английска дума rabbit set,  именно мрежа за зайци. Те на свой ред ни смайваха  със своите рубинени очи и с непоносимата  миризма на пикня, която ги обръщаше отвсякъде. Тези очи изразяваха  непрестанен ужас,  смесен с неимоверна готовност за светкавично съвокупление, което никое друго животно,  дори човека, не може  да съчетае  по толкова удивителен начин. Даже чудноватите и пищни пауни, които един любознателен селянин отглеждаше, не можеха да засенчат със своите опашки, украсени с арабески, златни точки и сини султански орнаменти,  зайците на Милети, защото зайците притежаваха топли меки уши, които можеха да бъдат галени. Един ден баща ми ни заведе до вадите за напояване  и постави в дланите ни селитрата: това е онзи тор, който прави ръката ти да измръзне, когато го вземеш в шепата си и я потопиш във вадата. С такъв тор след много десетилетия един безмълвен американец щеше да взриви едно здание в Оклахома и  да убие много невинни хора и деца. Но по покритата с тлъст слой прах „главна ” улица на селото в онова далечно време спокойно се разхождаха из жегата нищо неподозиращите селски гъски, а единствените бомби бяха направени от нас, децата, които пълнехме кесии стъкмени от вестници  с тлъста улична прах - и ги мятахме подир миролюбиво клатушкащото се стадо от питомни птици. Тези бомби избухваха всред тях и ги довеждаха до паника, крякане и спонтанни опити за летене, за да спасят от нас,  даже до своебразно подивяване и връщане към древните им корени на мигриращи летящи птици. Преследвани от експлозиите на праховите бомби, те политваха, надавайки отчаяни викове с гърлените си гласове, правеха един кръг над селото, но след това се отказваха да емигрират  и плавно се приземяваха в безопасната бара, по-далече от бандата невръстни атентатори. Пауните никога не летяха, те умееха само да ходят пеша, а истински летяха само щъркелите.

До родната къща на баща ми, която сега съществува само в паметта ми, имаше едно старо дърво, пораснало наверно преди съединението на Княжество България с Източна Румелия, в чиято корона имаше гнездо и всяка пролет долитаха щъркелите, за да отгледат децата си, хранейки ги с жабите и виюните на малката бара,  преди отново да се върнат в делтата на реката Нил, за която ни разказваха в училище. Невероятните птици с огромните си крила, завършващи с пера, подобни на разперени пръсти, кацаха с плячката си при своите вечно гладни щръклета, хранеха ги неуморно и тракаха с червени клюнове, вперили поглед в небето, сякаш изричайки благодарни молитви към слънцето, научени в Египет, където Бог Ра е бил някога самото Слънце. Един ден, когато гъските ми бяха поомръзнали, реших да се кача на дървото при щъркелите, за да разгледам какво правят в гнездото.  По средата на изкачването нашите ме видяха и ме свалиха най-позорно, обяснявайки ми колко е опасно да се приближиш до гнездо с малки щъркелчета, и как големите щъркели промушвали с клюновете си, остри като сабя, сърцето на онези, които са се опитвали да нахлуят в дома им. Това ми се видя доста страшно и оттогава само им се любувах отдолу, скърбейки безутешно, когато в началото на септември те започваха да се събират в триъгълни формации  и ятата им да се вият високо-високо в небето, готови да отпътуват към топлите страни. Това значеше, че лятото е свършило и пак е време за училище.

 Но сега все още беше лято и безкрайните дни постепенно преминаваха в тихи вечери, когато една след друга се запалваха газените лампи по къщите, закачени на пирон върху един от диреците, обграждащи чардаците, където хората спяха в летните нощи, а над тях в небето рукваше  сиянието на Млечния Път и  светлината на звездата Вечерница, която се оказа по-късно, че е планета. Върху варосаната стена, в магическия кръг трепкаща светлина от фитила, уголемен от опушеното шише, застиваше хипнотизиран моят приятел паяка с неправдоподобните дългите си крака, и се приготвяше да слуша заедно с мен вълшебните истории, разказвани в здрача от възрастните, докато простата вечеря се готвеше върху огъня в одаята с пръстения под. Привечерният въздух отново се раздираше от стенанията и хълцанията на нечие магаре или може би муле, а след това настъпваше тишината и песните на щурците.

Е то какво разказаха възрастните :

В това село преди години живеело едно момче, което много обичало конете, и баща му един ден му подарил  малко сиво конче.  Тука разказът се отклоняваше в посоката дали кончетата се раждат сиви ли посивяват впоследствие, но след това се връщаше отново в руслото си. Момчето растяло заедно с кончето и било надарено с дарбата за ездач. Щом кончето пораснало, те станали големи приятели и се разбирали почти без думи. Каквото искало момчето, това искало и кончето. А то било да тичат и да се опияняват от скоростта и от милувките на вятъра, да  препускат вихрено и да прескачат заедно през оградите и синурите без страх, да надбягват всичко живо  и  да усетят в душите си свободата. Момчето се мятало босо върху гърба му, препускало в кариер из полето и мерата  и само вятърът свистял в русолявата му коса.  Надпрепусквал всички други конници в околността със своето верно арабско конче, на Тодорица и при всичките надбягвания  печелел първо място, и постоянно се опиянявал от чувството за шемет и за скорост, сливайки се с гърба му, без да му трябва седло, без шпори, без камшик,  само по ризка и панталони от зебло, носейки се като в сън с любимия си приятел. Тука разказът отново се отклонява от една падаща звезда, която пресича мигновено нощното небе по диагонал. Един от по-възрастните, може би Милети, сваляйки каскета си, разказва притчата за Млечния път, която според него не е, че се било разляло мляко из небето, както гласи общоприетата легенда, а е свързана с един поп, който разпилял слама из небето, и затова по-правилно било наименованието Попова слама, а не Млечен път. На разпиляването в този край му казват „стърви се”, та попът „стървил” сламата из небесата. Всички се съгласяват и разказа продължава, а паякът слуша абсолютно неподвижен в кръга светлина.  Става малко по-хладно и всичко се чува още по-отчетливо в тишината на настъпващата нощ. И ето как продължава този разказ.

Един ден преди години, в околията избухнало въстание. От едната страна били едни хора, а от друга – други, заедно с войската. Наблизо се започнали сражения, биели се помежду си с каквото им попадне: с вили, с коси, с пушки Манлихери, с брадви, които тука наричат „манари”, с търнокопи и тояги. Биели жестоко до смърт и след това убивали за отмъщение  на убитите. Биели се и за стари вражди, за омраза поради имоти, а други мразели властта, защото не била справедлива към тях. Имало по това време много безчинства и несправедливост, и изглежда затова хората се вдигнали срещу властта. Имало даже един поп от съседно село, който намерил отнякъде топ и започнал сражение с войската. Като не можал да постигне победа, накрая насочил топа към камбанарията на черквата и я уцелил. Разказвачът добави, че „ората” знаели  попа като малко „сълудничав”, а на децата, слушащи разказа, обясниха, че това не е същия поп дето „стървил” сламата из небето. Онзи бил от много по-старо време. Сраженията започнали да се доближават и накрая обхванали и селото. Пламнали пожари и из върбите до барата се водил бой. В селото имало един човек много известен със силата си и с голямата си сърцатост. Можел да работи като за четирима, без да се уморява, и бил млад, силен и красив.  Толкова бил силен и неуморим, че в селото се носела мълвата, че има не едно, а две сърца, така били казали лекарите. Знаело се, че мнозина му завиждат и за силата, и за това, че имал пари, а имал пари, защото бил много работлив. При престрелката край върбалака най-накрая няколко мъже успели да заловят този човек. Вързали го здраво за ръцете и краката с конопени въжета, защото знаели за необикновената му сила и не искали да го изпуснат. Започнали да го измъчват да им каже къде са скрити парите му. Напразно той се оправдавал, че всичките си парите дал на един прекупвач-житар точно преди въстанието да му купи парна вършачка с локомобил от Арканзас, Америка. Не му повярвали и продължили да го мъчат. Не щеш ли във върбите имало едно овчарче, което се било скрило там от страх по време на сражението. То видяло всичко и разказало после какво е видяло, та така хората разбрали каква е съдбата на този сърцат човек. Ето какво казало овчарчето.

По едно време спрели да го мъчат, разбрали, че пари няма да могат да вземат от него. Един негов съсед извадил един остър нож  за клане на свине и казал: Слушай, я дайте поне да разберем верно ли е, че има две сърца,а?” Другите се съгласили и започнали да го режат жив, за да му извадят сърцето. Той „рипал” в ръцете им на цял метър от земята, както бил завързан, но те му запушили устата и продължили да разрязват гърдите му. Накрая той притихнал, те, целите окървавени, извадили сърцето му. Било само едно сърце, но било от дясната му страна, не от лявата. Така и оставили трупа му край барата със сърцето, захвърлено до него.

В небето припламва още една падаща звезда и угасва, оставяйки кратка следа подир себе си. Всички се умълчават и паякът съвсем леко премества единият си изумително дълъг крак, сякаш иска да бъде по-близо до лампата. След това разказът продължава.

Един ден в двора на момчето нахлуват няколко брадясали мъже с пушки, начело с някакъв човек с лента на ръкава, който казва, че е „комендант”. След това претърсват къщата, както изглежда, за пари, но не намират нищо. Преди да си тръгнат, виждат сивото конче вързано за старата ябълка-антоновка в двора, както кротко си хрупа от една торба със зоб . Комендантът веднага дава заповед  кончето да се „секвестира” за нуждите на военизираната група. След това написва на ръка една бележка, че е взел този кон на тази дата, дава я на стопанина и групата си тръгва. В далечината се чува грохота на сражението, което заглушава плачът на четиринайсетгодишното момче, което гледа как отвеждат любимото му конче по прашния път все по-далече и далече. Тревожното му цвилене, полека заглъхва в далечината, когато то обръща големите си очи към портата, където го изпращат, без надежда да го видят отново, момчето, майката и бащата на момчето.

Минава един месец от тази случка. Момчето тъгува за своето отвлечено сиво конче, но нищо не може да се промени. Пожарищата постепенно стихват, въстанието е потушено, все още из селата и по плевните се крият разни хора, други са избягали, мъртвите са погребани и опяти от онези попове, които  все още са продължили да отслужват панахиди в храмовете, войската се прибира по казармите и настъпва есента с безкрайните и тъжни дъждове, които превръщат пътищата в кални улеи, прорязвани от колелата на каруците и волските впрягове, кретащи из запустелите полета. Една ранна вечер момчето се прибира мокро и премръзнало от далечното училище, до което  ходи  седем километра пеша всеки ден и вижда, че пред портата нещо стои неподвижно и го чака. Като се доближава, вижда, че това е някакъв кон: стар, с изкривен гръбнак и отпусната почти до земята долна устна. Ребрата му се броят и хълбоците му са целите в рани. Някой изглежда немилостиво е удрял и измъчвал коня, не му е давал да яде и той е едва останал жив. Момчето го приласкава, потупва го по врата и го повежда към двора. Щом влиза, коня изцвилва меко и започва да пръхти. Едва тогава момчето се вглежда и разпознава своето сиво конче, което се е превърнало в развалина, в болен старец само за един месец всред ужасите на сраженията и убийствата. Как и кога се измъкнало от своите мъчители и как се добрало само до дома си, какво е видяло кончето, то никога нямало да може да разкаже. След няколко дни то издъхнало в родния си двор от неизлечимо изтощение и болест. Кончето склопило очи, като положило за последно голямата си добра глава в ръцете на момчето, плачещо безутешно, защото не можело да го спаси от смъртта.

Пламъкът на газената ламба потрепва леко, всички са утихнали, дори и щурците. Паякът неусетно си е отишъл, без никой да го забележи.

Това момче беше баща ми. Той бе  станал по-късно ветеринарен лекар от любов към конете, и ги лекуваше, като им свиреше на своята цигулка. А аз чух и видях всичко това, когато  бях момче като него, но не знаех, че не след дълго той ще се раздели с мен, за да отиде завинаги при своето конче.