ЦЪРКВА И ПАРЛАМЕНТ

                                 «Тази  вечер дяволът  облече расо -

                                   любимия си тоалет...»

                                                           Хр.Смирненски, «Приказка за тинята»

Според последни съобщения от пресата,   гласове  на  брадати полковници в калимявки  от Светия Синод  плахо подпитват комисията за досиетата във връзка с бъдещи публикации на имена на църковни величия на служба в Държавна Сигурност. Очевидно да живеят в старата си кожа вече става мръсно и лепкаво и трябва да се изхлузят от нея – като змиите. Някакъв морален кодекс, страх и обърканост явно започва да чука и на тяхната врата.

От друга страна, не е честа картина да видиш папа или патриарх да освещават парламент, още повече парламент на конституционно-светска държава. Не знам дали изобщо това може да се види някъде, освен в България. На французите, например,  от такова нещо биха им хвръкнали чивиите – не беше отдавна когато Жак Ширак любезно се опълчи срещу Ватикана и неговите опити да  намести религията в европейската конституция. Отделянето на църквата от държавата се счита във Франция като едно от най-значителните постижения на френската революция. Французите обаче минават за крайни когато стане дума за религия – за тях това е попщина. Паралели с комунизма са неизбежни, но французите имат едно неоспоримо право в отношението им към институционизираната религия – при тях масовата обществена реакция срещу нея има най-дълбоки корени след Ренесанса.

В англо-саксонския свят френския атеизъм минава за най-близкото нещо до държавна религия. Англичаните обаче са една от най-нерелигиозните нации на континента. За много от тях страната отдавна живее в след-християнски период, а произхода на  християнството и библията са подложени на безмилостна ревизия и съмнение за тяхната автентичност, източници и превод.

Не по-малка е  била реакцията и на италианците  към църквата и това е довело до отделянето на Ватикана като една от най-абсурдните държавни формации в света – държава, чието население е съставено само от мъже, родени извън нея, както и държава, която не произвежда нищо и за да съществува  получава буквално всичко отвън. Традиционно силните либерални движения в Италия отдавна са довели страната до една от най-нерелигиозните страни в Европа.

Приливите и отливите на омраза към ракообразното съществуване на Ватикана върху територията на Италия са се редували със също такива приливи и отливи на поносимост към него. Последните изстъпления срещу него дойдоха от феминизма – една своеобразна форма на марксистка непоносимост и логични усилия да се извади Ватикана от Обединените нации.

Идеите на организираните женски движения срещу Курията са повече от логични – самото това название означава свърталище на мъже, непробиваемо и централизирано до абсурдност с никакво място за жени в него. Нищо по-различно не предлагат и другите монотеистични религии - исляма и юдаизма и тяхното отношение към жените.

Поносимостта на такава институция  за съвременния  свят винаги е била в конфликт със  съвременните идеи за държавно управление, като правата на жените е на първо  място. Правата на жените днес са революция в развитие и тя обхваща и трите монотеистични религии – християнство, ислям и юдаизъм. Наистина, мястото на жените в съвременното общество е показател за мястото на съответната държава в света. Проблеми като противозачатъчните средства, хомосексуализъм и религия и жени-свещеници са сфери от човешкото съществуване, където интересите на религията и държавата, колкото и да са разделени, са активно преплетени.

Съединените щати са закърмени от самото начало с дълбоки резерви към християнството и към религията изобщо. Основателите на тази нова държава, между които и един от главните й идеолози Томас Пейн, не само далновидно приемат свобода на вероизповеданието поради многонационалния характер на бившите английски колонии, но и като гаранция срещу бъдещи религиозни проблеми. От тогава до сега животът в Съединените щати е белязан от горещи спорове за мястото на религията в съвременната държава. Не беше отдавна когато пред върховния съд на САЩ беше оспорено присъствието върху монети и банкноти на думите «In God we trust» в многонационална и многобожна държава, където логично се налага въпроса «В кой бог вярваме?»  На банкнотите на долара обаче, който самия е със статут на бог, има и пирамида с всевиждащото око като символ на франкмасоните, чието влияние е в основата на убежденията на основателите на САЩ.

Горещи дебати предизвика наскоро и опита на една християнска  секта да инсталира изписаните на камък десет божи заповеди в едно от федералните (държавните) учреждения, което беше оспорено като опит да се размие светския характер на държавата, тоест разделението между църква и държава.                                                    

Немалък трус в духовния живот на САЩ предизвикаха и двамата  англичани, журналиста и натурализиран  американец  Кристофър Хичинс с  книгата си «Бог не е велик» като директна атака срещу трите монотеистични религии (заглавието е директно предизвикателство на ислямското «Аллах е велик») и професора по еволюционна биология Ричард  Докинс  с книгата си «Заблудата Господ-Бог» (приблизителен превод). Склонната към библейска привързаност Америка по традиция е гледала на атеизма като на клон или близнак на комунизма и е твърде далече от европейския поглед към традиционното християнство. Засега това е най-религиозната западна държава в северното полукълбо със силно активизирана опозиция, особено след въвеждането на духовния фактор в политическите й решения, типични за президентството на Буш-младши.

Проблемът «религия и държава» не е малък и в  страните на бившия соц-лагер и всяка  една от тях го решава съобразно  своите специфичности и традиции. В този смисъл България не прави  изключение. Разцеплението на Българската Православна църква по времето на управлението на Симеон Сакскобурготски, беше в основата си открита антикомунистическа демонстрация (може би най-голямата от 1989) с брутален опит да бъде неутрализирана от бившия монарх, показваща неговата недвусмислена конспиративност с комунистическите структури. Свидетелство за това е тяхното лицемерно  мълчание по въпроса, особено след  наглата  демонстрация на цезаро-папизъм на този абсурден  монарх-премиер.

Когато днес леви и десни политици държат непременно да използват услугите на църквата, въпроса е дали си дават сметка за здравословната дистанция, която трябва да поддържат от нея, чиято духовна роля на служба на най-репресивния комунистически апарат -  Държавна Сигурност, беше доведена до абсурдния парадокс да обслужва интересите на най-антирелигиозната политическа система, известна в света - комунистическата. Никой не очаква от тези хора така лесно  да разберат гнусната ситуация, в която са поставили себе си и нацията си. Това че тази духовна институция си позволи да живее в такава извратена симбиоза, би трябвало да й отнеме правото дори и да припари до парламента, докато не намери своето точно място в живота на нацията. За да направи това, тя трябва по спешност да свали пагоните от расата си и да търси прошка от хората, чиято вяра са омерзили.

Самото нейно присъствие в парламента, както и цялото политическо подмазване с църковната институция, издава гузен стремеж за авторитет и  само засилва чувството на зле прикрито двуличие след петдесет години на политическо блудство с религията. Една духовно-здрава нация няма нужда от скалъпване между държава и църква. Напротив, вярващи, невярващи и всички изчакващи и умуващи – тези вечни групи на търсещата човешка природа,  могат да виреят само в свободно общество, където дебатът за духовния живот на всеки народ е напълно открит, независимо от неговите духовни предпочитания.