КАК ПЪТУВАХМЕ В ЧУЖБИНА

Евгений Тодоров

Това бяха едни от най-вълнуващите моменти в живота ни.

В определения ден и час тръгвахме към сградата на Милицията и от вълнение коленете ни омекваха.

След малко щяхме да разберем дали сме благонадеждни.

Вече бяхме подали Молба за пътуване зад граница, при чието попълване по три пъти се потяхме.

Имаше графа „роднини и познати в чужбина”.

Имах братовчедка женена в Полша – хайде, няма притеснение.

Другата ми братовчедка обаче живееше в Западен Берлин – дали знаят, че не е избягала? За всеки случай добавях „заминала легално”.

Ами мъжът на третата ми братовчедка като беше направо избягал в Америка роднина ли ми е? Или „познат”? След дълго колебание го пропусках – какъв роднина може да ми бъде той и какъв познат, след като го бях виждал само три пъти!

А кратките сексуални истории по морето изобщо не ги признавахме – какъв повод за запознанство могат да бъдат те?

И така – нареждахме се на опашката и чакахме Решението.

На някои казваха кратко: „Отказ!”

Човекът се снишаваше и като пребит се измъкваше през вратата – приличаше на болен, на когото току що са съобщили за безнадеждното му заболяване.

В момента, в който служителката вземаше листчето с входящия ми номер и започваше да ровичка в някаква картонена кутия сърцето ми започваше да бие до пръсване.

Жената най-после измъкваше едно листче, което се наричаше Приложение към паспорта, и го подаваше.

Камък падаше от плещите ми. Грабвах Приложението и тичах на улицата щастлив. Зад първия ъгъл се спирах и започвах да проучвам документа.

Трябваше да разбера още две много важни подробности.

Дали ме пускат през Югославия или трябва пак да обикалям през Румъния.

Уви, с изключение на едно пътуване, което беше организирано с връзки, на документа винаги се мъдреше голям син печат на френски език „През Румъния”.

Второто важно нещо беше размерът на отпуснатата валута. Максимумът беше 250 лева, но почти винаги от сърцето им се откъсваше само половината.

Говоря за пътувания до братските социалистически страни.

Най-лесно пускаха в Полша, Румъния и Чехословакия.

Унгария беше голям проблем – унгарците не даваха форинти за туристите ни.

За да се замине в ГДР преди издигането на Стената, искаха и характеристика от местоработата – тогава всеки можеше свободно да мине в Западен Берлин.

А за братския Съветски съюз искаха „приглашение”.

Да подам документи за пътуване на Запад направо ме беше страх. Ами ако ми откажат и това се разчуе? Значи съм неблагонадежден.

Веднъж само с връзки минах Желязната завеса. И тъй като бяхме цялото семейството, което си беше направо съмнително, започнаха да ме питат дали съм ченге.

Един приятел – кинолюбител, Живко се казва, три години получаваше покана за някакъв фестивал в Испания. Три години подаваше документи – заедно с поканата, три години получаваше отказ.

Човекът направо се поболя. Анализира целия си живот, за да разбере с какво е прегрешил пред народната власт. Освен някакво национализирано дюкянче на баща си, нищо друго не откри. И тогава се реши да пита Генерала – шефа на Милицията защо не го пускат. Успял да си уреди среща, Генерала казал да донесат досието на Живко и донесли ..друго досие на истински враг на народа.

Съвпадение на имената.

Живко вече можеше да замине за Испания, но нещо се беше прекършило в него.

Остана му прякора „Живко Испанеца”.

Не толкова драматично беше пътуването в чужбина с „Балкантурист”. Там и да ти откажат ще кажеш, че някой с връзки те е прередил, а не че имаш петно в биографията.

Най-търсени бяха средиземноморските екскурзии с кораб. Бяха дълги и човек можеше да види наведнъж три-четири страни.

При тези пътувания редовно един – двама екскурзианти забравяха да се върнат на кораба – макар че се подбираха само хора с много здрави биографии.

Един приятел беше успял да се запише и разправяше как още на отиване двама от групата останали в Италия, после един в Испания…И толкоз.

Ченгетата, маскирани като екскурзианти, вече пишели докладите си, защото знаели, че на връщане едва ли ще стане още нещо. Който избягал, избягал.

За последно корабът спрял в Истанбул, за да си похарчат туристите последните центове. За локум, разбира се.

В уречения час всички били на палубата, сирената изсвирила за сбогом, корабът отлепил от кея и вече навлизал навътре в морето, когато един от туристите извикал „Сбогом, България!” и както си е с дрехите скочил във водата.

Представям си каква драма е изживял този човек. Той е можел да избяга спокойно на отиване. Не е намерил сили да направи това на първото пристанище, на второто, на третото…И когато е осъзнал, че вече няма да има друг шанс, е скочил във водата…

След време се запознах с човек, който познава работата в Паспортния отдел, и го попитах защо за разрешение за пътуване в чужбина се чака толкова много – какво толкова се ровят.

Оказа се, че проучването става за минути, през останалите дни документите „пътуват” от бюро на бюро – макар цялата процедура да е можело да свърши за два часа.

Само че не е трябвало да се учи българинът, че работата е толкова лесна. Нека да почака, да се поразрови в греховете си, да се изпълни с уважение към властта, която ще му подхвърли най-накрая благосклонността си.

И така – заветното листче е вече в ръката ми.

Първо тръгвам на бегом към Външнотърговска банка – да не би да свърши валутата.

Разглеждах непознатите банкноти и вече си правих сметка какво да купя. Да отделя за хотел не си и помислях. Там, където нямах познати и роднини, щях да спя във влака и по гарите.

Следващата спирка е в ЖП бюрото.Посещението там започва с дълго разглеждане на разписанията на няколкото международни влака, после се прави заявки, чака се няколко часа и накрая получаваш заветния билет.

Веднъж опитах да пътувам със самолет. Казаха ми да си избера дати, на които пътуват самолети на ТАБСО. С никакви други самолети нямало право да пътуваме.

Ех, колко евтини бяха билетите. До Прага и обратно с влак беше 44 лева. Кушет вагонът за една нощ беше 3,78. Майсторлъкът беше така да си направиш маршрута, че преходите да стават нощем и то с български влак. Тогава можеше да се плати направо на шафнера и за никакви пари да се опънеш на кушетката за някой и друг час.

Когато за пръв път получих разрешение за Чехословакия, на бегом смених валутата и като отидох в ЖП бюрото разбрах, че влак има след час и половина.

Не бързах за никъде, но не можех да си представя, че имам всички разрешения и билети, а ще стоя още в България. Купих билета, изтичах до вкъщи, за минути събрах някакъв багаж и след минути вече бях във влака.

Пътувах към Европа. Кеф.

Бях сънувал стотици пъти как отивам в чужбина, но сутринта се озовавах в българското си легло. А сега дремвах, събуждах се, оглеждах се – всичко беше истинско.

Днес мога да си сложа личната карта и кредитната карта в малкото джобче и до довечера да съм в Париж, примерно, но меракът вече го няма.

То и за какво да ходи човек в чужбина? Вече няма какво да се купи. Витрините им – почти като нашите. Само дето е по-скъпо. Единствено има смисъл да отидеш до Турция за домати и прах за пране.

Е, могат да се случат разни случки, които после да се преразказват на маса.

С един приятел, руснак, не бяхме се виждали много години, след Промените се събрахме в Пловдив и като започнахме да си разказваме кой къде е бил и какво му се е случило – цялата вечер мина в спомени за пътувания в чужбина.

В един момент руснакът се замисли и каза:

- И при нас е така – като се съберем сега, само за случки в чужбина си говорим. Защото все още за нас всяко пътуване все още е необикновено приключение. Което си е направо жалко…

Оттук нататък направихме опит да си говорим как живеем тук и там, но разговорът нещо не потръгна…

Следващият път продължаваме: как другарят Яков стана шпионин.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/