Васил СлавовСофия
Защо се връщат мислите ми там,
дали защото остарях не знам,
дали защото сам сред ветровете,
не срещнах и не разговарях с Боговете,
дали защото тез юмруци тежки
отпуснаха се с болките човешки
или защото с възрастта пооглупях
и в това, което правих, не успях.
Отърках крак по просеките на света,
но нищо не премери снагата си с града,
където, спомням си, прошарват се мъжете
на Средиземноморието с цветовете,
където майката превежда на детето
повелята изконна на небето
и Витоша в сумрака побелява
и сянката и в хоризонта се обляга,
където детството повдигна ни на пръсти
и в купола си златен ни покръсти.
Ще се завърна тихо там,
защото родният ми град е моят храм,
при позабравените думи на езика,
на който само мисълта ми стиховете сплита,
за среща равна с тези с равна кръв,
където няма нито сетен, нито пръв,
до урните накацали върху невидим път,
където спи прахът на мойта плът.
А днес в усилната борба за хляба,
духът ми мускулът си стяга,
ръката ми като къртичината се издува,
че време е отново да пътувам.
А за могъщото поле, което се смили
и мене и семейството ми приюти
ще пазя с обич мисъл, вкус и цвят,
когато почне да тънее силният му бряг.
Защото времето подсказа и казвам си урока,
началото и краят са родната Голгота.
Пейзаж
Зимно до дъно. Голо поле.
Скършен трънак преди да умре.
Само див вятър, леден вятър фуча,
обрули земята. Тръгна мъгла –
разсипа дрипави, скрежни парцали.
Студът пукна камъка, небето попари.
В тъмно и мъртво всичко се сви.
Само две зелени, диви очи,
само две силни, корави звезди
търсеха нови, пресни следи.
Пътека засипана, оттук до отвъд.
И навей след навей без да се спрат.
Подземното даже от студ се скова.
Замръзна езикът на тежка река.
Хлъзгаво-пресен, мъртвешки саван,
хоризонтът повехнал, с лед обкован.
Тъмно и мъртво всичко покри.
Само две зелени, диви очи,
само две силни, корави звезди
не намираха нови, пресни следи.
Денят се пречупи, дъхът му изстина
и срина се бялото в бездънната зима.
Зъби от висулки един върху друг
блестяха в челюст на северен студ.
И кървав овал далече изгря—
голата паст на гладна луна—
и се сля с глада в две зелени очи,
ненамерили жертва в дългите дни.
И побелял, подивял, дръпнал уши,
вълкът към луната като от Ада зави.
Побойникът
Видях го в тъмното –
побойника от махалата.
Видях го
как усмихнат чака.
На шията му кръст от баба,
до лудост бистро зад окото,
хрущялът на носа му смазан,
на джуката му белегът високо.
Омръзнало му беше вече
все да мълчи все да се крие –
очакваше смъртта да дойде
и със смъртта си да се сбие.
А тя, мръсницата, седеше настрана
готова да се цели в колената –
пристъпи първа вдигна си пестника
но той я ковна под брадата.
И стана тя каквато стана,
на търкало побойникът и тя.
Свистяха удари едно към кесим
и после нещо счупи се и спря.
Поизтъняваше до мен зората вече
когато паднал го видях.
Лежеше кротичко, потрепваше клепачът,
по слепоочието му кръв и прах.
Надвесих се над него бавно,
редеше някакъв предсмъртен стих,
не хванах всичкото което каза
но чух накрая ‘ Победих ‘.
И сетне ни напусна тихо
с усмивка в мъртвите очи.
И там останахме да го измием
аз, слънцето и първите лъчи.