Защо сме бедни?

Кое е най-потискащо нещо в живота на българите? Сигурен съм, че огромното мнозинство от нас, независимо от своя доход и социално положение, ще отговорят, че това е бедността. Но какво е бедността? Откъде се взима тя? Кой или какво е виновен за нашата бедност? Защо тъкмо ние сме на опашката в ЕС?

Бедността може да определи най-общо като недостиг на ресурси за развитие. Вие искате да постигнете нещо – да си купите кола, да отиде в Рио Де Жанейро или завършите добро образование, но не ви достигат ресурси за да го направите. Общо взето тривиално, но не съвсем. Възниква въпросът, а защо трябва да се развивам, защо искам да постигам такива неща? Защо, това към което са се стремили моите родители не е достатъчно за мен?

Работата е там, че личността на всеки от нас се оформя от времето, в което живеем днес, а днес нашите личности, нашите вкусове, желания, стремежи се оформят от други култури с далеч по-висок стандарт на живот от нашия. Ние искаме да живеем като европейци, но нямаме ресурса да живеем като европейци.  Какво да правим? Бруталното решение на въпроса е северно-корейската система – не получаваш информация от външния свят, съответно нямаш и стремеж към развитие. Общо взето и на нас се опитаха до приложат тази система, но слава богу не успяха – сега имаме демокрация, имаме стремежи, но бедността се настани трайно в нашия живот. Виновна ли е демокрацията, че имаме стремежи без покритие, че сме бедни? Разбира се, звучи абсурдно, но много хора приемат този абсурд за съвсем логично обяснение. В края на краищата всички се опитват да си дават някакви отговори за това, което става с тях, и всеки го прави кой както може. А въпросът с бедността всъщност не е толкова тривиален. Да, но политическата класа в България вече 20 години бяга от отговора на въпроса защо сме бедни. А тъкмо тя, като водещ елит на обществото, е длъжна да отговори. Отговор от управниците няма и съответно хората бедят демокрацията за своята бедност. Нека обаче да потърсим истинските отговори сами.

Добре, така или иначе ние искаме да се развиваме, да живеем по-добре според нашите представи в началото на 21 век като граждани на ЕС. Това е факт. Факт е, че нямаме ресурс за това. Защо нямаме ресурс? Ами защото това, което произвеждаме е по-малко и по-некачествено от това, което другите народи произвеждат. Вече две десетилетия вносът надвишава износа. Тоест, ние искаме да консумираме продуктите на другите нации, но няма какво да им дадем в замяна. Положението временно се закърпи с притока на чуждестранни инвестиции, но тези инвестиции бяха най-вече в имоти. С други думи ценното за чужденците не е бил продукта на нашия труд, а натрупаното под една или друга форма от предишните поколения. С други думи, ние изяждаме собствените си запаси, за да си позволим да се развиваме, да си позволим да се почувстваме поне за малко по-малко бедни. Това обаче не може да продължава вечно. Какво да се прави тогава? Как България да започне да изнася повече, отколкото да внася?

Според мен от първостепенна важност е производителността на труда. Ние имаме най-ниската производителност в ЕС, съответно сме и най-бедни. Как обаче се повишава производителността на труда? Това е много ключов въпрос за нашето съвремие, защото както посочих в „Краят на зъбчатите колела” и „Рецесия или депресия”, тъкмо производителността на труда е в основата на сегашната световна криза. При нас обаче производителността е решаваща по съвсем друг начин. При всички положения обаче трябва да поразсъждаваме какво все пак представлява тя, как се променя и как да я използваме за да си помогнем сами в изхода от бедността. Това обаче не може да го направя само в този постинг. Прекалено обемно е. Иска се задаване на въпроси, които нямат готови отговори. Иска се и отказ от популярни митове и клишета. Затова започвам нов цикъл от статии в моя блог, посветен на пътят ни към Горната земя. Стей тюнед, както се казва .

Блогът на Йордан Янков - http://www.gs-research.org/wordpress/