България няма президент – има Гоце

Президентът Първанов отново поема към Москва. Това, разбира се, не е новина – напоследък го виждаме много по-често в Азия, отколкото в Европа. Виждаме го като уважаван гост единствено при последните оцелели сатрапи; в страни, тъй отдалечени и изостанали, че приказките за плодотворно сътрудничество звучат като протоколна реторика – или досадна прелюдия към поредния авджилък. Видяхме го, наистина, и да яде супа от костенурка в компанията на японския император. Супата сигурно е била вкусна, а имперският протокол – сериозно изпитание за неговите съветници. Може да се предположи, че техния стаж в школите на ДС и КГБ едва ли е включвал чак такива подробности.

На Запад обаче не го канят, канят го на Изток. Закономерно – защото това е посоката, в която той и отгледалата го партия се силят да изтеглят страната ни. Путиниадата, спретната по протежение на целия негов мандат, е нагледния символ на тези му усилия. И не толкова честотата на неговите хождения при руския самодържец потвърждава хипотезата, че дружбата “от векове за векове” продължава да е основния императив в провежданата от него външна политика, колкото техният реален ефект. Нека си спомним, след една такава среща президентът ни се похвали с “голям шлем”. Ставаше дума не за бридж, а за газ. За дългосрочно гарантиране на газовите доставки чрез договаряне на проекта “Южен поток” – стратегически важен за Русия, тъй като чрез него се бастисваха европейските мераци да се стои “Набуко” и да се диверсифицират газовите доставки за Европа. “Набуко” щеше да гарантира същото и за станата ни, но ние сами си избрахме “Южен поток” и пълната си енергийна зависимост от една страна, чието външнополитическо ноу-хау е енергийния рекет.

Беше повече от ясно как цивилизавана Европа ще погледне на нашия “голям шлем”. Реакцията беше съответна: наглата метафора на руския посланик Чижов, че България щяла да бъде “троянския кон на Русия в ЕС”, се изпълни с реално съдържание – и престанаха да канят Първанов там. Реалното съдържание на самия голям шлем го видяхме, като ни изстинаха радиаторите. Грантираните доставки се оказаха блъф, както всичко гарантирано в Путинова Русия. Освен че жертва националното ни достойнство и вярата, че на България може да се гледа като на лоялен партньор, путиниадата Първанова осигури още ред проекти, които днес се пропагандират като светлото ни енергийно бъдеще, но утре ще се докажат настоящи национални предателства.

Сред тях е строежът на АЕЦ Белене – отново важен за Русия, защото е първия пробив на нейната ядрена индустрия в страна от ЕС. Мантрата, според която сме щели  да станем енергиен център на Балканите, може да ни доведе до ситуацията да произвеждаме електроенергия, но да няма на кого да я продаваме: тъй като докато построим поредното Чернобилско отроче, Румъния отдавна ще е построила своята ядрена централа и заела нашето място на енергийния пазар. Кой ти гледа обаче – щом руснаци ще ни строят централата, това е сигурна гаранция, че от този строеж могат да се смучат сериозни пари и да се вреждат подизпълнители от президентската кохорта (Ковачки например, основният двигател на Първановия пост-президентски политически проект – нали неговата фирма обслужва АЕЦ “Козлодуй”). И кой се сеща за дребната подробност, че централата струва милиарди, гарантирани от българската държава – и че за изплащането на тези милиарди руските инвеститори десетилетия наред ще прибират печалбите от скъпо продавания на българските данъкоплатци ток, а нашите внуци ще плащат за нейното закриване, което струва почти толкова, колкото строежа.

Сред тях е нефтопровода Бургас-Александрополис, при който за изграждането на нефтен терминал и полагането на тръбите през българска територия ще вземем жалки такси от няколко десетки милиона евро на година – но можем спокойно да бастисаме целия си туристически бизнес. Сред тях е и самото предсрочно предоговаряне на газовите доставки от Русия, чийто договор е най-строго пазената държавна тайна – може би защото благодарение на неговите клаузи плащаме най-скъпия природен газ в Европа. Точно този договор бе нарушен – и България понесе загуби в размер на стотици милиони, за които като изряден платец би трябвало да получи компенсации от страната, която чрез преустановяване на доставките го е нарушила. Вместо това България досега е получила само отказ с обяснението, че трябва да търсим такива от Украйна. Само че с Украйна нямаме договор. Имаме договор с Русия.

Би трябвало да се очаква, че точно това е проблемът, който един български президент би трябвало да постави пред Кремъл с цялата му острата и категоричност. Би трябвало да изиска обяснения и да получи компенсации – а след това ясно и категорично да се обяви за мерки, които да гарантират, че страната ни никога повече няма да попадне в газова блокада. Очакваме ли това от Президента Първанов? Не. Най-малкото защото от целия му досегашен политически хаджилък до Кремъл е ясно, че той не отива там за среща като равен с равен. Отива там на инструкции, получава ги и мълком се завръща, за да ги изпълнява – след което неочаквано ни нахлупват голям шлем, като президентът изземва функциите на премиера и договаря директно с Путин решения, за които всеки преговарящ бе трябвало да има мандат от българския парламент. Защо ли става така? Защото има грешка в дефиницията. Защото българският президент не е български президент, а руски резидент. И защото Първанов не е Първанов, а е Гоце.

Какви ли ще ги свърши в Кремъл този път? Едно интервю пред  ИТАР-ТАСС е показателно за неговите намерения. Казано черно на бяло: "Проблемите, предизвикани от прекратяването на доставките на руски газ за Европа, в това число и за България, трябва да се анализират от всички страни - от политическа, от икономическа и от технологична. Трябва да се разглеждат и в контекста на глобалната финансова криза и рецесията в повечето от водещите икономики". С други думи – не Русия и “Газпром” са виновни за това, че останахме на студено насред сибирската зима, а финансовата криза и рецесията.

И още един виновник: “Действащата в момента международна правова система се оказа неспособна да обезпечи развитието на международните икономически отношения и частичното прекратяване на доставките на руски газ е само един елемент от този общ процес.” Да виждате например нещо като намерение България да потърси компенсация за загубите си по съдебен ред? Не – международната правова система била калпава. И най-големият от всички бисери: прекратяването на руските доставки било “частично”.

Дори и тези думи са достатъчни, за да ни бъде ясно: българския президент няма нищо общо със собствения си статус, предопределящ отговорности и ценностна система, синхронна с националните ни интереси. Нямаме български президент, имаме Гоце. Сиреч човек, който заговорничи срещу европейското ни бъдеще, и тегли страната ни на Изток – към Москва.