Либйиският народ изпи един коктейл Молотов от времето на Рибентроп

Не искам да звучи крайно като сравнение, но августовската сделка при размяната на либийския затворник Меграхи носи на Великобритания, като страна по договорката с Триполи, само негативи, които напомнят на друга отстъпка Лондон пред друг режим, направена обаче през септември 1938 г.

И тогава британското ръководство, солидарно с френското, решава (погрешно) , че ще умилостиви един хищник, като направи компромис с принципите ( си). Участвайки в т.н. Мюнхенски сговор, който предава в ръцете на Хитлер част от Чехословакия, а много скоро след това води до поглъщането й от нацистите, британската дипломация се опитва да оправдае отстъпката с надеждата, че щяла да донесе мир. На кого? На чехите и словаците ли? Е, това не било толкова важно…

Споменавам този епизод, защото наблюдаваме повторението на една системна грешка в поведението на западните демокрации, макар и тя да не е от такъв мащаб, че да бъде прелюдия чак пък на световна война.

Демокрациите функционират по силата договора, сключен между собствените им народи и правителството, което идва на власт по волята на същия този народ. Това е свещено правило за двете страни по договора. Който го наруши, рискува или революция, или поне оставка.

Проблемът идва от това, че западните демокрации нямат механизъм, който да ги задължава да спазват същия договор по отношение на други страни и народи. За тях, както явно често си мислят, не важат принципите и правилата на справедливостта, върховенството на закона и равенството на гражданите пред него, стига да става дума за други, „недоразвити” нации.

Излиза, че тихомълком в демократичния свят се приема за факт „малоценността” на други народи, смятани за „недорасли” да бъдат свободни.

Освобождаването на Ал Меграхи от шотландски затвор има различни важни аспекти, но сред тях е и въпросът за пренебрежителното отношение на развитите демокрации към не толкова развитите в демократично отношение народи с презумпцията, че спрямо тях могат да бъдат вършени компромиси, каквито напредналите в обществено отношение нации не биха си позволи на собствена територия.

Ако оставим настрана всичко изречено от разгневени шотландци по адрес на правителството им, както и рядко чуваната спрямо важен съюзник остра критика на американски официални лица, има още едно много важно послание като реакция на освобождаването на атентатора от Локърби.. То е невидимо.

Малцина по света се тревожат за самия либийски народ, който живее в условията на диктатура от десетилетия. Мнозина в чужбина пък вярват, че либийците си го заслужават, щом като търпят да бъде мачкани и дори изглеждат щастливи от този факт – поне това ни показват телевизиите.

На либийския народ ( и на много други като него) на практика му съобщиха чрез сделката с Кадафи, че диктаторът е всесилен и че с него и с неговото семейство се съобразяват далеч, далеч по-могъщи сили от мъждукащата някъде в сокаците на Бенгази либийска опозиция.

Да, тази опозиция може да е всякаква: слаба, мотивирана от трудни за разбиране местни причини и в този смисъл- незначителна в контекста на голямата световна политика. Но чрез нейната нерадостна съдба на обречен опонент западните демокрации за пореден път казват на потиснатите народи, че не вярват в изконното им право да бъдат като народите на страните от свободния свят.

А това послание не е по – малко позорно, от посланието на мюнхенския сговор от 1938 г., което цинично пренебрегва съдбата на малките народи ( като на Чехия и Словакия) .

Когато държавите, в които властта се основава на народната воля нарушат собствените си принципи и се отнесат безпринципно спрямо правата на други народи, тогава хищниците на международното ловно поле веднага се възползват от това обстоятелство за собствените си цели.

Така, по-малко от година след Мюнхен, постъпват солидарно Сталин и Хитлер. Чрез пакта Молотов- Рибентроп, подписан на 23 август 1939 г, разпалват Втората световна война върху поделената от тях Полша.. Едва сега Европа се осмели да се обедини, преодолявайки руската съпротива и да назове техния сговор с истинското им име.

Както припомнят от руското електронно издание Лента ру, цитирано от Медиапул, на 3 юли 2009 г. Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в своята „Вилнюска декларация“ призова за отваряне на архивите и отказ от възхваляване на тоталитарното минало. Депутатите подкрепиха инициативата на Европейския парламент, който предложи за 70-годишнината от подписването на пакта Молотов-Рибентроп 23 август да бъде обявен за общоевропейски ден на памет за жертвите на сталинизма и нацизма.

Москва реагира гневно, но самотно този път.

И точно в този момент безпринципната сделка, която дава възможност на един диктатор да триумфира, показа колко важно е в международните отношения да възтържествува библейското правило да не постъпваш с другите така, както не би искал да постъпят с теб. Защото от неговото нарушаване печели само тиранията.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/