КОГАТО СЕ НАПИВАХМЕ ЗА ЛЕВ И ДВАЙСЕТ

Евгений Тодоров

Беше прекрасно време. За лев и нещо човек можеше да се напие по един интелигентен начин, а за няма и два лева – като прасе.

Бутилка „Столичная” струваше 1,87. Първите две цифри са точни, в третата не съм съвсем сигурен.

Бутилка „Московская” беше още по-евтина – с десетина стотинки.

В „Тримона” в Пловдив голяма водка /не знам защо, но имаше само полска ”Виборова”/ беше 55 стотинки.

Конякът и ромът бяха по 44 стотинки.

Евтинията свърши през май 1973 година, когато водката стана 4 лева бутилката.

И чак тогава народът разбра как се е минал и каква евтиния е изпуснал. И тръгна да пие от скъпата водка – бързаше, докато не са я вдигнали отново.

Всъщност по времето на Тодор Живков станаха поне три алкохолни революции.

Масовото преминаване на пиячите към водката беше една от тях.

Дълги години пристрастието към руското питие беше непознато.

В Пловдив първата местна водка се появява в края на 44-а година с марката „Белия паяк”. Едноименната фирма произвежда до този момент какви ли не вина, шоколадки, шартрьози, аероконяци, но идват съветските войски и искат само едно – водка.

И така „Белия паяк” става официален доставчик на съветската армия.

След 73-а хиляди пиячи изневериха на традиционния български вкус и вкупом се наредиха сред почитателите на считаното до този момент за гадно питие, миришещо на спирт.

Най-много се търсеше „Столичная”, но не винаги я имаше. Тогава минавахме на полска водка – освен „Виборова” имаше и „Зубровка”.

Като заместител обаче аз предпочитах монголската водка „Аrkhi”. Някои и до днес си спомнят с неприятни чувства за нея, но мисля, че това си беше чисто внушение. Водката си беше не по-лоша от съветските си събратя. На бутилката отдолу даже пишеше „Made in SSSR”

По-късно се появи българската „Средец”.

Единствената водка с наистина гаден вкус беше виетнамската.

Баровците пиеха Смирноф – купуваха я от Кореком с долари.

Втората революция беше ракиена. След като от векове българите предпочитаха сливовата ракия, неочаквано се преориентираха към гроздовата.

Не знам дали някой не беше пуснал слуха, че при преработката на сливата се отделя повече метилов алкохол или неще подобно.

Не беше лоша сливовата, а и не беше скъпа. През 73-а по баровете на Слънчев бряг голяма сливова струваше само 77 стотинки. Пиеш за два лева две сливови и половина и омагьосваш рускините. Само че те не можеха да свикнат с ракията. „Очень специфический вкус” – каза учтиво, но мръщейки се след първата глътка, рускинята, която бях решил да почерпя.

От българските напитки рускините май най-много си падаха по ментата.

Отначало гроздовата беше ужасна. Някои я пиеха като водичка, мен от две гроздови ме цепеше глава. А имаше хора, които се преборваха и с половинка „Плодова” и оставаха живи.Само дето главата им ставаше на изтръпнал крак – както казваше един приятел.

По едно време пиячите започнаха да търсят „Академик Неделчев” – така се казваше винпромът в Септември, който уж правеше най-добрата гроздова.

Големият преход в пиенето на гроздова ракия стана в началото на 80-те години, когато винпромът в Перущица пусна легендарното ПеГеРе. Става дума за „Пловдивската гроздова ракия”, която беше първа от новото поколение гроздови. Постепенно те оставиха сливовата ракия в историята.

Да не забравим коняците.

В началото беше „Екстра”.

В началото на 60-те години се появи легендарната „Плиска”. За нея се изписаха толкова много хвалби – като постижение на социалистическа България, че една година в Приморско убедих баща ми да си купим като мъже една бутилка от чудотворното питие.

Първата „Плиска” беше във високи шишета от поне 700 грама и струваше 5-6 лева.След това се появиха тумбестите половинки от 4 лева.

Бях още дете, вярвах, че ще опитам нещо невероятно вкусно – нещо като бозата и лимонадата, но бях излъган. Огнената течност направо изгори гърлото ми.

Минаха години, докато отново се престраших.

По-късно летвата / и цените/ вдигнаха още по-високо многозвездните „Преслав” и „Поморие”, но в крайна сметка пазарът бе разбит от скромния „Слънчев бряг”. От 3 и 20. Разправяха, че в Чехия или Полша той струвал по-скъпо от „Плиската”. Във всеки случай стана любимо питие на социалистическия лагер и нещо като конвертируема валута за нашите туристи.

„Слънчев бряг” за разлика от ракиите и водката не искаше мезе – можеше да си го поръчаш с „Алтай” – примерно, и така за жълти стотинки човек можеше да прекара с часове в някое заведение.

Имаше управители, които искаха да се освободят от клиентите, които правят тънки сметки и само пълнят пепелниците, и започнаха да редуцират избора на питиета.

Беше ужасно, когато седнеш в заведение и попиташ небрежно сервитьора какъв коняк предлагат, а той се подсмихне, защото знае, че въпросът е излишен – така и така ще поръчаш „Слънчев бряг”, и отговори високомерно:

- Имаме всичко от „Плиска” нагоре…

Което означаваше, че е добре да се омиташ.

Имаше обаче и по-ниско ниво пиячи – на „Златна котва”. Това бе някакво жълтениково питие, от което на човек му се повръщаше. Но за всеки коняк, както и за всеки влак си имаше пътници.

В добрите заведения имаше всичко – от |”Плиска” нагоре, разбира се. Всъщност българските барове и тогава си бяха част от света. Имаше по няколко вида уиски и поне два вида френски коняци. Плюс „Метакса”. Една есен през 73-а изпих по баровете на „Златни пясъци” поне десет „Мартел”-а по 2,40 стоте грама. Днес за тези пари не можеш да си вземеш и „Пещерска гроздова”.

„Първото причастие” на моето поколение ставаше с „Шоколадка”. Като ученици събирахме стотинки и купувахме цяла бутилка на десетина души. Падаше ни се по две глътки на гърло.

От ликьорите имаше още „Роза”, ментата се пиеше както и сега – главно на морето.

След като изкопирахме от руснаците пиенето на водка, дойде време да приложим и техните мерки срещу алкохолизма. Беше забранено да се сервира алкохол до обед.

Точно в 12 настъпваше всеобща радост – и така започна да се пие повече.

Още прогресивният чорбаджия Марко от „Под игото” е забелязал, че забраненото е по-сладко.

За съжаление романът на Вазов не се е изучавал в американските училища – иначе нямаше да измислят сухия режим.

Третата революция в пиенето беше свързана с унищожаването на пивниците.

Една по една си отиваха старите кръчми. На тяхно място израсна мастодонтът „Балкантурист”, а за по-бедните тук там се издигаха нови тенекиени бараки, които бяха по-неуютни от старите кръчми, но затова пък бяха по-слънчеви.

Един след друг си отиваха старите кръчмари, които си имаха свой стил, своя клиентела, свои специалитети.

Градската бохема инстинктивно усещаше, че всяка кръчма е нещо уникално – като художествена творба, и засядаше там, където имаше още история.

Сред пловдивските легенди бяха „Герджика” /Георги Минчев я възпя с думите „там се събираха млади и стари, пиеха, пееха, набиваха бумбари”/, „38 паралел”, „Тихия кът”, „Пловдив”…

Кръчмите си отиваха, започнаха обаче да се появяват механите. Това си бяха обикновени ресторанти в битов стил, навсякъде покривките бяха едни и същи, чашите бяха троянска керамика, а сервитьорите слагаха по някое елече с шевици.

Механите като че ли бяха по-масово посещавани от безличните балкантуристки заведения с бели покривки. Може би точно заради белите покривки, които изискваха по-внимателно боравене с приборите и с чашите, докато мърлящината в механите не се забелязваше от пръв поглед.

Най-лошото беше, че всички заведения си имаха спуснат план. Например да реализират дневен оборот от всеки стол средно по 7 лева.

Беше ясно, че човек не може да изпие водка или гроздова за толкова пари, без да умре. Или поне да почне да повръща. Надеждата на сервитьорите беше в храната. Два аперитива, салата, мешана скара, бутилка вино – сметката можеше да се докара докъм 7 лева.

Само че на нас, млади ергенчета, заплатите бяха по 105 лева, а ни се ходеше всяка вечер на заведение.

Омъквахме се в някой моден ресторант, персоналът ни оглеждаше и някой мазен сервитьор изръмжаваше:”Вечерята е задължителна!”

Една година бях в Чехия, седнахме в един ресторант и цяла вечер гледах как една девойка и едно войниче се лигавеха над две чаши чай. И никой не ги изгони.

Но не навсякъде беше Чехия.

В „Хора, години, живот” Ила Еренбург описва един епизод от съветската действителност от края на 30-те години.. Посрещал известният писател официална френска делегация, завел я на обед в някакъв специален ресторант, седнали и зачакали да ги обслужат.

В ресторанта била заета само още една маса – на нея целият персонал празнувал някакъв рожден ден. Веселели се готвачи, сервитьори, управители и т.н., вдигали тостове и не искали да обърнат внимание на гладните гости.

Тогава един от французите казал нещо, което по смисъл било: „Пази боже от държава, в която слугите се изживяват като господари”.

Много пъти през годините се сещах за думите на този французин – особено, когато се чувствах като слуга.

И когато днес ме опияняват носталгични спомени, се сещам за картинката, която ни е завещал Еренбург, и започвам да изтрезнявам.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/