Смъртта край Охрид ражда въпроси

Трагедията със загубата на човешки живот в по-големи размери от обичайната дневна доза насилствена смърт по българските пътища, какъвто е случаят с удавените в Орхидското езеро ( предимно български граждани), не е като историята. Никога не се повтаря като фарс. Винаги е трагедия. В случая е масова.

Фарсът обаче се прокрадва без покана чрез историята, която напира през подробностите на човешка драма, която не би трябвало да има отношение към отношенията между България и Македония. Но кой ли не си е помислил за аналогиите?

Ето какво си помислих. И не се зарадвах, че си го мисля.

Корабчето – убиец, натоварило повече ( точно колко повече, ще се уточнява) потенциални удавници, отколкото му се полага по местните закони, със сигурност е наторено с вината на нарушителя, който е натоварил жертвите си. Но да ви напомня това на други лакоми печалбари, като маршрутните таксита в София?

Македонският Титаник, както вече го кръстиха, е произведен в Германия, когато баща ми е бил на 3 годинки. Да е жив и здрав, на 88 години е и все още е „в движение” , но все по – трудно ходи. Може и да не е добро сравнението, но туристическият плавателен съд му е набор и то с претенциите да е минал технически преглед. Представям си: моторът тупти още, кормилното налягане е в нормата ( като за такова корито) – става като за български и подобни туристи.

Това, че плаващият ковчег се казва „ Илинден”, май няма нужда от коментар в тази поредица от аналогии. Изберете: Илинден като онова въстание, което по – скоро разделя хората от двете страни на границата , или Илинден като ден на удавника, който по ужасен начин ни обедини поне веднъж като човеци, без разлика от нашия прочит на историята.

Има обаче и една видима разлика в контекста на нещастието, ако изобщо трябва да се прави сравнителен анализ. Македонският министър на транспорта и съобщенията Миле Янковски подаде оставка. Спомена моралния си ангажимент като причина.

Не ми е приятно да го кажа, но питам: да си спомняте нещо подобно като поемане на отговорност в нашата европейска България през август 1994 г., когато 14 войничета изгоряха в камион край София? Или при смъртта на 8 български граждани, изгорели в държавен влак на 28 февруари 2008 г. ( когато президентът Първанов се скри на лов в гората край Симитли, вместо да обяви национален траур)? А преди това, при трагедията с удавените български деца от Лом в река Лим ? А при смъртта на хорицата, пометени от автобус на събор в Балкана тази година? А при почернянето на семействата от град Бяла при ужасната автобусна катастрофа?

Няма как да си спомняте, защото не сме и сънували подобно нещо. А от сън спомен няма, камо ли когато дори не сме и сънували.

Това с оставката не е най-важният извод от цялата драма, но е предупреждение към нас поне да не си мислим, че сме „нещо повече”. Не сме.И не само защото в смъртта всички сме равни. Важно е как живеем, включително като съседи. Време е да помислим върху това.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/