Ще си свърши ли работата главният прокурор?

Медийната бомба, хвърлена от Алексей Петров и предизвикала толкова тревоги и коментари, е на път да се спука като сапунен мехур. След Сергей Станишев, Иван Костов, Георги Първанов, Петко Сертов и Цветлин Йовчев – и главният прокурор Борис Велчев изрази съмненията си в съществуването на доклад на ДАНС, в който да фигурират имената на десет корумпирани министри от правителството на тройната коалиция.

Главният прокурор изрази тези съмнения в предаването на „На четири очи” по „Нова телевизия”, като същевременно потвърди наличието на корумпирани министри и версията на вътрешния министър, че в скоро време ще бъдат повдигнати обвинения срещу такива – без обаче да споменава имена и без до посочва колко на брой ще бъдат изправените пред правосъдието бивши властници. „Действително има дела, които са стигнали до тази фаза на разследването, след която предстои привличането като обвиняеми на определени лица” – бе предпочетената от него обтекаема формула. С уточнението: „Става дума за отговорни длъжностни лица, включително и министри, които според нас са извършили престъпления.”

Въпреки тази предпазлива лаконичност поне двама от бъдещите обвиняеми бяха индиректно посочени. Главният прокурор назова „смущаваща и цинична” практиката на заменките на гори – и посочи, че част от тях са незаконосъобразни. Което де факто означава, че бившият шеф на ДАГ Стефан Юруков и бившият земеделски министър Валери Цветанов се отправят към подсъдимата скамейка.

Този мъгляв намек обаче беше единствения белег, който показва, че прокуратурата все пак е запазила някаква чувствителност към основния проблем, който от два месеца е в центъра на вниманието и на обществото, и на новото правителство – и все пак е подочула нещо от грохота на лавината от обвинения в корупция, която се изсипва вече седмици наред над главите на бившите управляващи. Извън това през цялото си пространно публично изказване Велчев се с любимия си от последните три години и половина спорт – бягане по тъч-линията.

Чувал бил за „Галерия”, ама не я познавал добре (!); във всеки случай обаче данни, добити със специални разузнавателни средства, не можело да бъдат разсекретявани. Ерго – най-вероятно е безобразието „Галерия” да бъде сметено под миндера с метлата на секретността.

Относно делото „Лиана”, свързано с корпуционни прецеденти, засягащи ДПС – той се надявал, че делото ще стигне до финал. Какво дело обаче – след като от страна на прокуратурата няма заведено такова (а трябва да има – след като търсенето на отговорност от корумпираните държавни мъже е в нейните компетенции и задължения!) – и как той лично, в качеството си на главен прокурор, ще потърси отговорност от служебните лица, оставили това дело на трупчета години наред, и ще помогне ако не за финализирането, то поне за оповестяването на това дело – нито дума по този въпрос.

Нито дума и по друг един, много по-важен. По въпроса какви гаранции поема прокуратурата за това доказателствата по делата срещу корумпираните министри да бъдат достатъчно убедително представени, за да издържат в съда. Защото това е, за което прокуратурата и респективно главния прокурор носят отговорност пред законите на страната ни: те представляват интересите на държавата и определят параметрите на разследването на всяко едно престъпление – и те решават кога и как работата на следователите е свършена достатъчно професионално и законосъобразно, а доказващите вината доказателства и аргументи са достатъчно убедителни, за да бъде внесено едно дело в съда.

Всъщност големият проблем на българското съдопризводство е използването на процедурни хватки за осъществаване на корупционни намерения – при което липсата на синхрон между работата на прокуратурата и изискванията на съда е един от най-важните инструменти за бавене на топката и обезсмислянето на правосъдието като такова. Хватката е следната – и е добре обиграна в безброй прецеденти: когато трябва да се потули, протака и забрави едно дело, прокуратурата просто не си свършва докрай работата и го внася в съда с калпави доказателства или с процесуални нарушения (често и с двете – за по-сигурно). Съдът съответно го връща за преразглеждане – и така започналото междуинституционално прехвърляне на топката може да продължи да безкрайност, докато делото пропадне в черната дупка на давността и на забравата. (Естествено, периодите са максимално дълги – като междувременно се изпоразболяват цял куп свидетели, адвокати, подсъдими и вещи лица.)

Тъкмо поради тази придобила вече устойчивост в българското съзнание хипотеза, главният прокурор би могъл да застане със своя авторитет зад волята на прокуратурата да си свърши съвестно работата и да не остави поле за подобно прехвърляне на топката. Можеше например да заяви, че лично поема контрола над делата на бимшите министри – и отговорността те да бъдат доведени докрай. След като не го направи, това е знак за едно – че липсва такава воля.

Между впрочем мрънкането му по повод „Галерия” и „Лиана” потвърждава тази липса. След като тези публично известни прецеденти за корупция, злоупотреба с власт и нарушаване на човешки права се обговарят вече месеци, че и години наред, то би било редно прокуратурата да се самосезира и да започне разследвания; а след като ги започне – и да ги довърши – а не Борис Велчев да обяснява, че не бил запознат с тези разработки – когато за разлика от него журналистите и техните читатели са много добре запознати.

Главният прокурор е главен не само защото е шеф на останалите прокурори и носи отговорността за цялостната работа на прокуратурата. Той е публично представителната фигура, от чиито думи и от чието поведение гражданите в една държава съдят за това как и доколко решително се прилагат законите в нея, как се гарантират тяхната сигурност и права, и с каква степен на решителност тази държава се бори с тези, които ги престъпват – сиреч с престъпността.

Затова персоналният въпрос спрямо публичния образ на Борис Велчев е: създава ли той – със своето говорене и поведение – впечатление за такава решителност? Когато става дума за впечатления, отговорът, разбира се, е личен. Моят отговор е: не. А вашият?