РАДИОСТАНЦИИ БЕЛИ И ЧЕРНИ

Евгений Тодоров

Каква прекрасна музика звучеше из цяла България!

Имаше едно българско радио, което озвучаваше родината ни единогласно – чрез радиоапарати, радиоли и високоговорители. А радиоточките по селата пееха денонощно.

Музиката беше прекрасна – симфонии, оратории и кантати. Хора и ръченици. Песни и танци на народите. Имаше и естрадна музика, но тя беше мелодична и лирична.

Какви гласове имаха Маргрет Николова и Георги Кордов, които пееха по радиото от сутрин да вечер?. А Ирина Чмихова със „Синьото елече”? След това се появи Кирил Семов, чак след време в ефира проби непознат младежки глас – на някаква си Лили Иванова. Та като екна – до ден днешен.

Хората много искаха да слушат Емил Димитров, но някой беше казал много-много да не го пускат по радиото.

По някое време радиото се раздели на две – на „Хоризонт” и „Христо Ботев”.

Но и двете заедно не можеха да съперничат на Радио Пловдив.

Това беше радиото, което всяка събота излъчваше от 16.30 концерт по желание. Преди това за баланс пускаха Мая Кристалинская, Едита Пиеха или Муслим Магомаев, но в самия концерт задължително имаше по една американска или английска песен. Чакахме я цяла седмица.

Един ден през шейсет и не помня коя година с приятели си правехме чарка по Главната и към 4 и нещо се сетихме, че след малко ще почне Концертът, а нямаме време да се приберем вкъщи. Малко под Джумаята имаше магазин за конфекция, в който пък имаше радио. Умъкнахме се уж като клиента, почнахме да разглеждаме ученическите униформи, пък като стана време, залегнахме до радиото.

След редовните съветски песни говорителят тържествено каза:”А сега по желание на зрителите новата английска група „Бътлес”.

Така за пръв път чух „Бийтълс”. Песента бе обявена като „Тя те обича”, но беше в изпълнение на немски. Звучеше като „силидзих”.

Истерията около „Бийтълс” растеше като снежна топка, все повече слушатели ги пожелаваха, но даже и по Радио Пловдив можеха да пускат само по една англоезична песен на седмица. Имаше лимит. За френски и италиански песни лимитът беше по цели 7 песни седмично – може би защото в тези страни имаше силни комунистически партии.

Имаше каталози с опис на заглавията и изпълнителите , на всеки лист имаше резолюция, която даваше зелена улица към ефир или напротив.

Спомням си листчето със заглавие „Ей ухнем”. Резолюцията беше:”Хубава руска народна песен, но се изпълнява на английски – да не се пуска”!

За песните на езиците на социалистическите страни нямаше ограничение. И все пак – колкото повече съветски – толкова по-добре.

През 73-а вече работех в Радио Пловдив и можех да наблюдавам цялата кухня на правене на едно радио.

Хората искаха едно, ние им пускахме съвсем друго. Работех в културна редакция, културата вече се управляваше от Людмила Живкова и се налагаше неуморно да разпространяваме нейните идеи за естетическо възпитание.

Още малко щяхме да повярваме, че като слушаме „ шедьоврите от световната музикална съкровищница” или гледаме картините на Николай Рьорих и ще забравим за Мик Джагър, примерно.

Имаше музикални редактори, които се опитваха по западен образец да правят някакви класации, получаваше се нещо нормално, след което започваше дописването на съветски песни.

Никой не се сърдеше – просто взаимно си намигвахме. И чакахме Концерта по желание.

Постепенно едно цяло поколение започна да компенсира недостига на музика със слушане на чужди станции.

На средни вълни най се слушаше Радио Бейрут и Лаксемберг. В София слушаха и Белград, а в Пловдив – Истанбул.

Най-добре музиката се чуваше късно вечер и то не всяка вечер.

Постепенно се насочихме към сектора на късите вълни. Там можеше да слушаме всяка вечер „Свободна Европа”. Проблемът беше обаче, че предаванията на български се заглушаваха. Как ли не въртяхме копчето, за да чуем малко по-ясно любимите ни песни, но бученето в крайна сметка побеждаваше.

Имахме една малка „Тесла”, която беше поставена на поне 2 метра височина. Слагах стол и се повдигах на пръсти, за да стигне ухото ми до радиото.

Не знам дали от това повдигане или просто от пубертета, но това лято пораснах с поне 10 сантиметра. По-късно си купихме транзистор „Селена”, той стоеше на раклата до кревата и можеше да се слуша в легнало положение. От този момент нататък не увеличих нито един сантиметър.

На много радиоапарати късите вълни започваха от 25 метра. Имаше още 31, 41 и 49, но навсякъде бучеше.

На 13 и 16 метра обаче звукът беше много по-добър. Някой път толкова добър, че някои се опитваха да записват на магнетофоните си.

Постепенно научихме кога има музикални предавания на други езици – тях естествено не заглушаваха.

По „Свободна Европа” на руски наричаха Бийтълс „Жучки – ударники”.

На румънски /”Еуропа либера”/ открих, че всяка вече представят класацията на някоя западна страна. С идеален звук. Още малко и щях да науча румънски.

Имахме специални тетрадки и там записвахме всички промени в „Топ туенти”.

Лошото беше, че покрай музиката започнахме да се вслушваме в новините на черните радиостанции. Мозъците ни бяха добре промити в училище, Велко Верин с неговия Ботуш Каишев ужасно ни дразнеше, но лека полека все нещо успяваше да влезе в главичките ни.

Имаше един виц как някакъв съветски лектор обяснявал пред колхозничките от някакво село какво е „идеологическа диверсия”.

- Представете си, че над нас минава западен самолет. Но вместо бомби хвърля иглички, които се забиват в мозъците ви.

На другия ден колхозничките събирали сено на полето, чуло се бръмченето на някакъв самолет и те тръгнали да се крият – помислили, че това е същият самолет, за който разказвал лектора.

Наташа се добрала до някаква купа сено, забола главата си, но задникът й останал отвън.Че и даже леко разголен.

Минал Иванушка, свалил си панталона и започнал да се възползва от ситуацията.

Наташка усетила какво става, обзели я смесени чувства и започнала да вика:

- Давай гад, до мозга все же не дойдешь!

Та опитвахме да си пазим и ние мозъците, но западният начин на живот, който ни описваха гадовете, постепенно завладяваше въображението ни.

По-смелите започнаха да бягат. Ловяха ги, съдиха ги, но те пак се пробваха.

Представяхме си Запада като един огромен кореком, в който основно продаваха дънки и плочи.

Ако идиотите, които ни управляваха, се бяха сетили да пуснат свободно поне плочи и дънки, а по радиото да пускат поне по една песен на Бийтълс на ден, щяхме да обичаме Тодор Живков като баща.

Първият партиен и държавен ръководител обаче обичаше хора и ръченици.

При едно посещение в Пловдив го бяха завели в единственото нощно заведение бар „Каменица”, черпили го, свирили му, но по едно време бай Тошо рекъл на оркестъра:

- Я изсвирете една ръченица.

И тук настъпило страшното. Оркестъра знаел всички модни парчета и нищо народно.

Тодор Живков описа този случай в един доклад, след което всички български оркестри започнаха денонощно да свирят ръченици. Включително и по баровете.

И така – вечер нямаше смисъл да се ходи по ресторанти и по барове, щом се стъмнеше се прибирахме по домовете и залепвахме уши до радиопаратите.

Имах приятели, чиито родители бяха правоверни комунисти, и им забраняваха да слушат черни станции. Други родители просто ги беше страх. Та се събирахме там, където теренът е свободен.

Една вечер – докато чакахме музикалното предаване, чухме, че в България имало опит за преврат. Организатор бил някой си Горуня.

Започнахме да се смеем – то биваше лъжи, но чак пък толкова.

Прибрах се вкъщи и зачаках баща ми, за да му разкажа какви ги дрънка „Свободна Европа”.

Тате закъсня тази вечер. Дочаках му и му разказах. Той обаче не се засмя, а само отрони:

- Истина е.

Идваше от някаква сбирка на градския „актив” и там им разказали за пъклените планове на този Горуня.

Така че в онези времена имаше и такъв способ на разпространение на информация – директно и не на всички. Без да се озвучава по радио и телевизия.

Смътно си спомням как след ХХ –ия конгрес на КПСС нищо не се каза открито за речта на Никита Хрушчов за извращенията по време на Сталин. Събираха се активните борци и на тях им обясняваха.

Комшията чичо Иван, бивш политзатворник, една вечер пийна и заразказва колко драматични са били тези събрания.

Лекторът разказвал какъв сатрап всъщност е бил другарят Сталин, а някакъв партизанин станал и извикал гневно:

- Какви ги дрънкаш, нали с името на Сталин ние тръгвахме в бой!

…През 60-те години обаче ние ставахме и лягахме с причудливи имена в главата, най-дългото беше на Дейв Ди, Дози, Беки, Мик ен Тич, а в юношеските ни главички ехтяха китарите на „Шедоуз”.

Беше благословено време.

Смятахме, че ако сменят музиката по радиото, ще настъпи всенародно щастие.

Което не се оказа точно така.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/