Тази сутрин прочетох как пловдивски майстор-готвачи щели да бранят шопската салата от сръбските претенции за авторство. Темата се откроява със своята сериозност, с високата доза фатализъм и усещане за „Сега или никога!“ и затова реших да поразровя малко. Оказа се, че темата е актуална още от средата на август. Когато повечето българи вероятно сме били далеч от работните си места и не сме проявявали абсолютно никаква загриженост за това доколко шопската салата е българска, а не сръбска и доколко мастиката е българска, а не гръцка. Тогава по повод споровете за шопската салата един вестник е написал: „населението у нас реагира като при атаката на Сливница”. Това, за което говоря, е напълно сериозно – възмутени хора, готови да бранят, събират подписи.
Тези хора вероятно днес също си честитят Деня на независимостта. И вероятно са били много горди, когато министърът без портфейл каза, че Македония от малко сестриче се е превърнала в К. И още по-вероятно е да са били крайно разочаровани, когато министърът без портфейл обясни, че К не означавало това, за което всички се сещат, а означавало например Косово. Срещали сте такива хора със сигурност. Те няма да се възмутят, когато никой не спазва законите. Няма да тръгнат да бранят отнетите права на съседа. И няма да събират подписи срещу нагло изказване на министър. За тях корупцията не е проблем, стига корумпираният да им оставя десетина лева бакшиш.
Поводите за патриотизъм започват с шопската салата и свършват с победата на волейболистите. Да сте чули някой да се гордее с това, което са постигнали хората в България?! Някой да е щастлив, че е българин, защото е част от нация, която не търпи беззаконието и корупцията?! Да може да се похвали с това, което е постигнал и с начина, по който го е постигнал?! Да бъдеш част от такава нация обаче е трудно, защото първо трябва да изискваш от себе си. Има и такива хора, разбира се. Толкова малко, че почти не ги забелязваме. Затова: на всички, които не са се втурнали да бранят шопската салата, пожелавам честит Ден на независимостта.