„Нашата гордост“ - агиттаблото ни на входа на ЮНЕСКО

Реплика на Едвин Сугарев по повод „гордостта” ни от избирането на Ирина Бокова начело на ЮНЕСКО ме връща към темата, по която писах в рамките на един час след новината за това събитие. Замислих се отново за нашата гордост. Защото един народ е това, което вижда в огледалото на своята гордост.

Хората, които са живели при комунизма, вероятно помнят т.н. агиттабла с надпис „нашата гордост”, които висяха навсякъде в предприятия и учреждения. В рамките на благородното (задължително се подчертаваше, че е такова, за да не се бърка с термина „конкуренция” от речника на вълчия по своя нрав капитализъм) социалистическо състезание трудовите колективи излъчваха свои първенци – реални примерни бачкатори, или измислени „герои на труда”.

Фалшивият вкус към „нашата гордост” избиваше навсякъде. Формираше се целенасочено и методично. Безмилостно дори. Беше забранено да не се гордеем с дружбата със СССР. Тя беше налагана като най-висшата ценност в държавата ни, чиито химн започва с „Горда Стара планина”.. За най-голямо престъпление срещу НРБ се смяташе антисъветизмът – истински, или такъв, който могат да ти вменят.

Ако и тази картина не ви стига като илюстрация за уродливостта на отгледаното в онези години понятие „гордост”, вижте с очите си нейното агонизиращо въплъщение: „нашата гордост” металургичния комбинат „Кремиковци”( известен също с името „Леонид Брежнев”).

Вместо покаяние, от виновниците за комунистическото управление България получи уверения, че БСП се гордее с това наследство. Многократно ни го съобщи, за да не си правим илюзии.

Логично последва гордостта на разобличените като служители или сътрудници на ДС. Почти всички, като на парад, на който поздравяват в хор главнокомандващия, издекламираха: „гордеем се със своето минало”.

Да се чудим ли, че при тази обработка на общественото мнение дойде денят, когато цялата държава с новата й власт ( чак на сесията на Общото събрание на ООН външният министър Румяна Желева занесе и сподели тази общодържавна солидарност), обяви за гордост избирането на Ирина Бокова начело на ЮНЕСКО, лансирана от Г.Първанов?

Щеше да бъде чудно да предложат „чуждо тяло”, роднина на Георги Марков, Никола Петков или Илия Минев. Но такива чудеса тук не стават. Ирина Бокова е напълно представителна за целта.

Ето няколко думи в мерена реч, подходящи като обобщение за случая:

Народ такъв, за друго недостоен
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?

П.Р. Славейков е написал това през 19 век. Ако смените заглавието на елегията му „Жестокостта ми се сломи” с „ Гордостта ни…”, ще се получи, сякаш е писано вчера.

Какво ли ни чака утре?

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/