Амнтистията и играта тука има, тука нема

Семинарът в Боровец, на който социолози съветваха червения елит да не се държи като Бойко Борисов, даде първите си плодове. Бившите министри от БСП решиха да се откажат от защитата на закона за амнистията, който на практика ги правеше недосегаеми за всички тъй наречени “престъпления по непредпазливост”, извършени до първи юли 2008 г. Всички те: Сергей Станишев, Румен Петков, Румен Овчаров, Емилия Масларова, Меглена Плугчиева, Ивайло Калфин, Петър Мутафчиев, Радослав Гайдарски, Евгени Желев, Михаил Миков и Пламен Орешарски – вероятно вкупом, с подобаваща за подобна саможертва тържественост и със съответния медиен шум – ще подадат заявления до главния прокурор, в които настояват разследването срещу тях да продължи.

Звучи достойно и благородно, само дето има една дребна подробност, която превръща този жест в пародия. Казусът, на който се базира един подобен акт, е допускането на Наказателно-процесуалния кодекс, според който едно дело може да продължи въпреки изтеклата давност или гласуваната междувременно амнистия, ако обвиняемият поиска това. Какви обвиняеми обаче – и какви дела, които могат да продължат? Няма такива. Срещу нито един от тези министри не е повдигнато обвинение за престъпление по непредпазливост. Не е повдигнато обвинение за каквото и да било престъпление. Текат разследвания срещу Масларова и Гагаузов, но повдигнати обвинения няма.

Има обаче един главен прокурор, който беше обявил шестта месеца след последните парламентарни избори за изключително важни и отговорни за неговата институция. И има един премиер, който е отворил първи плик от един прочут виц – и стриктно следва написаните в него указания: обвинявай за всичко своя предходник.

Само че – ако се вгледаме в досегашните три години и половина, откакто г-н Велчев е главен прокурор, и по досегашната политическа кариера на г-н Борисов, ще открием една тяхна обща черта: и за двамата говоренето е по-важно от действието. Именно това говорене се опитват да надмогнат червените със своя превантивен жест – очевидно най-сетне са разбрали, че гузното мълчание им изяжда електората.

Логиката е същата, по която по разни времена разни депутати се отказваха публично от депутатските си имунитети. Същата, с която добрият войник Швейк се кълнеше на един гаров перон: “Аз съм невинен, бе хора!” И не е логиката на политическото достойнство, за което пледира този жест, а тарикатската логика на играта “тука има, тука нема”.

Какво има и какво нема? Амнистия. Министрите я отхвърлят от себе си като позоряща ги власеница – и заявяват пред нас с открити чела: нема амнистия. Кадиите обаче си сърбат кафето отстрани, гледат цирка отгоре и отсичат: има.

Според задвижилата министерските декларации логика не е толкова важно дали си невинен – важно обаче е да се държиш като такъв; да декларираш овреме своята невинност чрез съответния хероичен жест, лишен обаче от реален смисъл и съдържание. Защото има и още една дребна подробност: колективната декларация на червените министри не отменя действието на подготвения от самите тях и гласуван от техните депутати Закон за амнистията. Тази декларация няма никаква правна стойност – доколкото срещу тях няма повдигнати обвинения за престъпления от кръга на визираните в този закон – и едва ако бъдат повдигнати такива, тя би породила правни последици; само че подобни обвинения няма да бъдат формулирани и повдигнати, защото... защото законът не позволява. Докато го има в правния мир, прокуратурата просто няма основания да работи по казуси, свързани с престъпления по непредпазливост.

С други думи – декларацията на червените министри има не правна, а публицистична стойност. Тя е медиен жест, който парира интерпретациите, според които гласуването на този закон е доказателство за политическа корупция у бившите управляващи. Парира и логиката, по която Бойко Борисов реагира срещу този закон – макар че самата тази логика има отново публицистичен, а не правен характер: изпращането на закона в Конституционния съд няма да има никакви последици освен една: за него ще се говори. Това говорене впрочем е и инструмента, чрез който сегашния премиер се надвява за две години да “свърши” с БСП.

Но законът, уви, не е антиконституционен. Законът е само дълбоко неморален и омерзителен. Той е законодателният политически чадър, който тройната коалиция разпери над себе си, за да прикрие собствените си престъпления.

Именно заради тази омерзителност червените гледат да избягат от отговорността за това гласуване – чрез подобни декларации, но и чрез версията на Станишев за това, че законът всъщност е бил разменна монета – червените гласували по настояване на царистите, които срещу това пък обещавали подкрепа за други важни гласувания.

НДСВ, доколкото изобщо съществува, няма мнение по този въпрос – техните министри май не горят от желание за се гъбаркат със Закона за амнистията.

И понеже става дума за тях, нека илюстрираме именно чрез техни министри възможностите на този закон да прикрива реални престъпления. Съвсем наскоро новият финансов министър Симеон Дянков заяви, че прословутата сделка на неговия предходник Милен Велчев за “оптимизиране” на външния дълг на България, при която немалка част от дълга бе трансформирана от долари в евро тъкмо когато доларът започна дългия си срив, е струвала на данъкоплатците около един милиард лева. Е – в случая става дума за престъпление, при което адвокатите на евентуалния подсъдим ще пледират то да бъде квалифицирано като престъпление по непрпедпазливост – с всички шансове да успеят. Другият вариант е – престъпление по служба, само че такова много трудно се доказва, тъй като трябва да се докаже умисъл – а това често не е по силите на калпавата и без това българска прокуратура.

Други едни мушмуроци, които стратегически мълчат, са министрите от ДПС. Те впрочем мълчат с доста по-сериозни основания – тъй като е много по-вероятно да им бъдат повдигнати обвинения; впрочем един от тя х вече има такова. Та от тази гледна точка наистина е стратегически изгодно да се мълчи: не че бомбаджийския отказ от амнистия реално ще проработи в съда – но пък ще бъдат медийно доста уязвими, когато влязат в съдебната зала и почнат да пледират за невинност, позовавайки се именно на тази законодателна индулгенция.

Впрочем  - не само от тази, но и от всякаква гледна точка изборът на ДПС е мълчание. Всички са се покрили и са оставили само един Лютви Местан да се пеняви в парламента. Това Доган, това Лютви – ехооо! Има ли ги изобщо?