Българският президент и руският патриарх срещу съда в Страсбург

Измежду многото гафове, които президентът Пръванов успя да свърши при настоящото си посещение в Русия, има един, който с основание бе определен от медии и наблюдатели като „безпрецедентен”. Става дума за опита му да ангажира новия Руския патриарх  Кирил в българския църковен спор – като на всичкото отгоре го агитира да вземе отношение към осъдителното решение на съда в Страсбург, свързано с намесата на държавата в същия този църковен спор в православната ни църква.

            Самата присъда бе произнесена от Европейския съд за правата на човека във връзка със срамната и волунтаристична акция през 2003 г. когато с полицейски сили и насилия бяха изгонени свещениците от алтернативния синод на Инокейнтий, като техните храмове бяха предадени във владение на синода на партиарх Максим. Възможност за тази акция създаде приемането на нов закон за вероизповеданията от кабинета на Симеон Сакскобургготски, покрепен, разбира се и от БСП – и от Първанов като тогавашен партиен лидер. Този закон въздаде една изключителна привилегия на Максимовия синод – да бъде единственото вероизповедание в България, което не е задължено да регистрира ръководството си със съдебно решение. Месеци след прогонването на свещениците от техните храмове, законът даде закономерните си плодове: свещеници от синода на Максим пребиха до смърт възрастен монах от синода на  Инокентий, който протестираше мълчаливо срещу безцеремонното превземане на неговия манастир.

Освен че демонстрираше недопустимо различно отношение към  различните религиозни организации, този текст фаворизираше БПЦ и й придаваше статут, неподлежащ на оспорване по какъвто и да било начин, като лишаваше синода на Инокентий от възможността да поиска съдебна регистрация. Тъкмо това различно отношение на държавата към двете страни на църковния спор стана причина Европейския съд за правата на човека да постанови, че е погазено правото на хората на свобода на вероизповеданието, като са им отнети храмовете и свещениците. Съдът не произнесе присъда по същество, а призова към споразумение между спорещите синоди и държавата, което следва да бъде изпълнено в тримесечен срок. Патриарх Максим, избран на този пост с пряката протекция на БСП и на ДС, обвини съда в Страсбург, че се меси в църковните дела, и потърси подкрепа от президента и премиера.

Както става ясно от изявленията на секретаря на отдела за външноцърковни връзки към Московската патриаршия протойерей Николай Балашов, президентът Първанов и новият Руски патриарх не само че са коментирали решението на Страсбургския съд, но и са обсъждали практически стъпки, свързани с това решение, както и – забележете! – „мирогледната платформа”, на която е стъпило то.

Пита се на каква мирогледна платформа е стъпил самият президент в тази си омерзителна акция. Например дали си спомня, че доскоро беше лидер на партия, чиято мирогледна платформа се гради върху откровено атеистични позиции? Или че нарушава своите собствени прерогативи, фиксирани в българската Конституция, според която президентът има представителни функции и единственото му отношение към законодателството – включително и към бакиите, забъркани от гласувания с негова помощ Закон за вероизповеданията – се изразява в налагане на вето преди тяхното приемане? Че комитетът по вероизповеданията е структура към правителството, а не към президентството?  

Всичко това обаче бледнее пред основния гаф – фактът, че подобно искане е отправено към духовния глава на друга църква. Това е все едно да някой да поиска папата да се намеси в решаването на споровете в протестантската църква. Или може би президентът на България си представя отношенията между Руската православна църква и българската такава като някогашните отношения между СССР и НРБ? Може би българският президент изобщо не знае, че Българската православна църква е автокефална – и следователно никакви духовни водачи от други църкви не могат да се месят в нейните дела – докато за разлика от това Европейския съд за правата на човека е в пълното си право да се меси, но не в делата на църквата, а в тези на държавата – когато самата тя нарушава църковната независимост и лишава миряните от правото да изповядват религията си пред избраните от тях духовни пастири?