Трябва ли да скачаме от радост заради ЮНЕСКО?

Имаше един жизнерадостен лозунг, роден по митингите, когато те още въодушевляваха наивния народ. „Кой не скача е червен” – гласеше той и служеше за хип-хоп рефрен на измръзналата в студените януарски дни на виденовата 1997 зима студентска младеж.

След избора за генерален директор на ЮНЕСКО на г-жа Ирина Бокова, външен министър в същото онова виденово правителство, срещу което студентите скачаха, се появиха медийни съмнения, включително изразени и от членове на правителството, че който на скача от радост от този избор, не е добър патриот. Тъй като според скромното ми мнение двете неща, скачане и патриотизъм, не са обезателно свързани, ще се опитам да обясня, защо не считам за особено уместно радостното подскачане от този изключително контроверсен избор.

Няма съмнение, че г-жа Бокова се оказа на вярното място и във вярното време със своята кандидатура, която в началото не вдъхваше особен международен интерес. Напълно разбираемо и предсказуемо беше, че голяма част от демократичната общественост повлия в хода на избора за неутрализирането на единствения сериозен в стартовата кампания кандидат, Фарук Хосни заради непристойни негови расистки изказвания. Че големи личности като Симон Вейл и Ели Визел се включиха в кампанията срещу Хосни, беше също напълно нормално – и двамата цитирани носят върху кожата си белезите на Холокоста под формата на лагерни номера.  На пръв поглед бихме казали, че не г-жа Бокова спечели, а че Фарук Хосни загуби тези избори в нейна полза заради собствената си невъздържаност и може би глупост. Но за съжаление, така е само на пръв поглед.

Преди три години президентът Георги Първанов спечели своя втори президентски мандат въпреки внезапно лъсналия му агентурен псевдоним „Гоце”, само поради причината, че негов кандидат-съперник във втория тур се оказа напълно противоречивият и неприемлив Волен Сидеров. От това абсурдно съперничество Първанов се възползва също така успешно, както малко преди него направи и Жак Ширак в изборната си борба срещу Льо Пен.

С избора на Бокова в ЮНЕСКО бе възпроизведен отново същият модел, но с една много съществена и не дотам невинна разлика. Детайлите в подготовката на нейната кандидатура дават основание за анализ и размишление върху темата „явни и скрити методи на бившата номенклатура за пълна вътрешна и международна реставрация на влиянието й”.

Днес е вече известно, че основен кръстник на Бокова за поста генерален директор на ЮНЕСКО, както и идеолог на нейната кампания е бил президентът Първанов. С изключително, непознато в преследването на друга политическа цел упорство президентът лансираше в продължение на година и половина кандидатурата на Бокова, която го придружаваше (в качеството на кандидат?, на посланик?, на специално доверено лице?) в неговите общо взето екзотични пътувания и упражнения в скрита дипломация. Не е чудно, че президентът отдава такова значение на един бивш виденов министър, неговата политическа близост с напълно отхвърления от обществото злополучен кабинет е отдавна известна. Създаването на международен авторитет на г-жа Бокова в качеството й на генерален директор означава вероятно за Първанов пренасяне на авторитет и върху едно крило на социалистическата партия, което, както личи, е особено свидно на нашия президент и върху което той може би гради планове за нов политически възход, невъзможен в средите на пропадналото станишево правителство.

Всичко това би останало само в сферата на политическите разсъждания, ако не съществуваха няколко важни, неудобни и дразнещи въпроса, свързани с триумфалния избор на г-жа Бокова.

Единият от  тях е начинът по издигане на такава съществена кандидатура, която в една демократична страна би следвало да бъде предмет на обществено допитване и резултат от политически консенсус. Нито допитване, нито консенсус не е имало, защото по стар, изпитан метод задкулисните битки по издигане на кандидатурата са се въртели в тясното кланово пространство на няколкото бивши комунистически фамилии, които продължават да си разпределят власт и влияние. Поради това, кандидатурата на г-жа Бокова няма необходимият обществен авторитет и предизвиква днес толкова противоречиви реакции.

Вторият изключително важен въпрос е свързан с международното присъствие на България. След екзотичните, невъзможни кандидатури на Соломон Паси за генерален секретар на НАТО, на Симеон Сакскобурготски за председател на ЕС, в разгара на кървавата битка, която Миглена Кунева води за собственото си оцеляване, кампанията и изборът на Бокова са пример за добре отработен, хладно премислен и с далечни последици политически акт, за който малцина са си давали и вероятно и до днес все още не си дават сметка. Трябва обаче ясно да се подчертае, че след този избор шансовете на България да заеме важни (много по-важни от символичното ЮНЕСКО!) постове, са сведени до нула. Впрочем за значението на ЮНЕСКО върху собствените ни култура и образование новата генерална директорка вече направи показателно, изключително предпазливо изявление, от което стана ясно следното: 1)ЮНЕСКО не разполага със средства (факт, добре известен след като организацията бе напусната от САЩ, които наскоро се завърнаха напълно символично в организацията), 2)ролята му е на „медиатор”, 3)самата г-жа Бокова не е доволна от организацията, която имала нужда от реформи.

Опиянена от една желана, но неочаквана победа, г-жа Бокова благодари на трите последни правителства. Тя забрави обаче да обясни точно мотивите за своята благодарност. А те биха изглеждали така:

1)         Благодаря на правителството на Сакскобурготски и лично на външния министър Соломон Паси, че след провала ми като външен министър на Жан Виденов, ме възстановиха на работа в МВнР и ми дадоха ключ за вратата, през която да мина.

2)         Благодаря на правителството на Сергей Станишев, че ме изпрати посланик в Париж на един от най-престижните за страната ни дипломатически постове, фантастичен трамплин към кариерата ми. Благодаря на брат ми, Филип Боков, понастоящем също посланик, че като външнополитически съветник на Станишев не го остави на мира, докато посланичеството ми не беше уредено.

3)         Благодаря на правителството на Бойко Борисов, че заради ЕС и други грижи не оспори моята почти тайна кандидатура за генерален директор, така както оспорва в момента валидността на кандидатурата на Меглена Кунева за комисар в ЕС.

Г-жа Бокова като опитен дипломат казва малко от онова, което мисли. Но дори, когато дипломатите мълчат, фактите говорят. Едно от последните изявления на г-жа Бокова е радостната новина, че е предложила за главен експерт в Юнеско Виктория Фол. Няма ли това случайно връзка със семейството на друг комунистически патриций – Александър Фол? Е, някои наистина има защо да подскачат от радост с избора на новата генерална директорка на ЮНЕСКО. При това, очевидно не само от патриотизъм.