Ирландия и България като „прелъстената и изоставената“

Ирландия беше прелъстена от чара на ЕС и на второто предложение за укрепване на брака им се съгласи за нов тласък на щастливото съжителство. Ирландското одобрение за Лисабонския договор не сваля последните пречки пред неговото приемане, тъй като предстои ратификацията му в Полша и в Чехия. Но приближава решително ( а може би и решаващо) организацията към осъществяването на нейната институционална реформа.

Сред интересните аспекти на тази реформа е идеята в ЕС да има още един център на властта, като се създаде президентски пост. Между най – упорито спряганите кандидатури за него е името на бившия британски премиер Тони Блеър. Тъкмо това ми дава повод за паралел с …България.

Ще речете по навик: нерде Блеър, нерде България. И ще бъдете прави, че е трудно да бъде намерено нещо общо. Освен в един пресен спомен за абсолютно безкритичния начин, по който бе възприета тук издигнатата ( практически от президента Г.Първанов, като негова лична инициатива) българската кандидатура за шефския пост на ЮНЕСКО.

Малцина у нас изобщо разбраха за тихата и предимно задкулисна дипломация, а още по – малко пък ще научат някога как стана така, че невероятното се оказа възможно и Ирина Бокова се оказа на върха на тази световна организация като алтернатива на явно неудачната за Запада личност на египтянин, провинил се антисемитски изявления.

В триумфален коментар по БНТ глас зад кадър уведоми българските зрители, че ( логичната като лице на Запада) г-жа Фереро Валднер се е оттеглила от състезанието заради „черна точка в биографията” – стари връзки със Северната лига в Италия, смятана в Брюксел за прекалено ксенофобска.

За „червеното многоточие” в биографията на Ирина Бокова отново не беше спомената й дума. Както и през цялата, поднесена като чисто патриотична кампания, доколкото изобщо я имаше за пред българска публика.

Едно нещо обаче със сигурност нямаше: съпротива или поне някаква алтернативност, имитация дори на състезателност за българската номинация. Имаше само абсолютна безкритичност, докато се озовахме пред свършения факт да трябва да харесваме крайния резултат, защото сме българи. Обратното ни прави…предатели.

А във Великобритания идеята Тони Блеър да става президент на ЕС не само се обсъжда, но и доста шумно се …отхвърля. Министърът на външните работи на кабинета в сянка на торите ( вероятен нов външен министър в консервативно правителство в близко бъдеще) Уйлям Хейг предупреди пред в. „Таймс”, че да се издига лейбъристът Блеър на европейския връх не е добра идея.

И да видите – цяло чудо ( от нашенска гледна точка), никой май не мисли на острова, че това е „национално предателство”. А Хейг буквално заплаши със съпротива срещу възкачването на своя сънародник на престижния пост.

Брей, тези британци не знаят ли що е това „национален консенсус”, който тук ни пробутват ( както пробутаха самата кандидатура на Бокова) всеки път, щом нашите управници искат да си наложат партийното мнение като проява на патриотична загриженост за България?

За благосклонноста на Ирландия, страна с храктер, в ЕС се борят и затова я „прелъстяват” ( с обещания за отстъпки спрямо специфични ирландски искания по отношение на абортите, неутралитета и данъчното облагане). Докато България явно е на другия полюс – махат с ръка и ни оставят да се оправяме сами със себе си. Стига да слушаме и да не правим големи поразии, ще ни приемат с всичките ни „червени многоточия” в биографията. И ще са прави- ние самите не показваме с нищо, че се вълнуваме от тези „подробности” и не бива да се чудим, че ни третират така в тази европейска сага за „прелъстената и изоставената”

От: http://ivo.bg/