Николай ФлоровВ доброто старо време, когато другаря Георги Боков беше редактор на вестник «Работническо дело», а дъщеря му учеше в Москва, проблеми с клекалата нямаше – клечиш си на клекалото и не се питаш турско ли е или българско. До тебе прилично нарязано на подходящи парчета, наденати на тел с цел клекални нужди, е същото това «Работническо дело». Ако ти е скучно взимаш едно парче от вестника и четеш: «Партио, тебе славим!» или «Българо-съветската дружба...(тук парчето свършва). Взимаш друго и четеш: «...признателност и вярност към Съветския съюз...» Тук и това парче свършва, но усещането е така разхлабително... Колко къс е пътя до щастието и другаря Боков се е погрижил за това!
Тоалетната хартия беше от по-висока класа и като такава тя ставаше за заместител на салфетки и беше мечта, запазена за бъдещото комунистическо общество. За тия, които успяваха да се докопат, пътя към щастието наистина беше кратък - ядеш, ядеш и прилично се изтриеш.
Сега времената са други: на пловдивския кмет, който познава тоалетни чинии марка American Standard, честта му кипи – един чех-зевзек му е вдигнал кръвното като е направил клекалото български национален символ, а кмета мисли, че е турски символ. В такива случаи храбрия войник Швейк казва: «Дай сега да видим!»
Пловдивските граждани от Столипиново, например, нямат тоя проблем – те са щастливи със и без клекала, със и без American Standard, дори и без «Работническо дело».
Днес наистина времената са други и от тук хумора става Черни. Да вземем например другарката Бокова – тя вече темпераментно е хвърлила усилията си в защита на полския евреин Роман Полански и неговите секс-авантюри – така тя се отплаща на израелските знаменитости, които й помогнаха за избора й в Юнеско. Ето така извървяхме целия път от парчетата на «Работническо дело» на баща й, през Института за Международни отношения в Москва, през American Standard и най-после в Юнеско.
Иначе мен отвреме навреме ме тормози въпроса каква хартия са използвали за тоалетните си нужди в Института за Международни отношения в Москва в ония мечтателни години за младата студентка Бокова. Вие как мислите? А аз сега съм човек на години и с носталгия си спомням за разхлабителния ефект на бащиния й вестник и затова ви препоръчвам ако намерите някъде стар брой да опитате. Повярвайте ми – няма по-къс път до щастието!