TO BE OR NOT TO BE

Това е въпроса. Ще има ли БСП-БКП  или няма да има? Да видим какво е това БСП-БКП – това е просто Българска Спешно Преименувана БКП,  на която (по тяхната логика) новото име трябва да й придаде малко по-хуманно звучене. С това те зачеркнаха цялата си предишна насилническа история и считаха, че ще залъжат хората и  ще се задържат на власт.

Нейният предишен кръвнишки образ обаче  си остана. Остана си и нейната историческа склонност към престъпна конспиративност и манипулативност. В нейни ръце  остана  и най-важното –  окрадените пари на нацията, върху които тя продължава да се крепи. И все пак има нещо, без което те не могат да са партия – това че в този момент не знаят нито какво са, нито защо са. Това е партия, която не знае защо иска властта, тоест това е партия без програма, партия в пълна безпътица. Името «социалистическа» изобщо няма пълнеж: в седемдесетте години, когато започна процеса на размразяването, западно-европейските партии веднага видяха истинската трагична (по-скоро траги-комична)  картина на «най-напредналия обществен строй на света» и веднага се разграничиха от съветския модел, отрекоха пролетарската диктатура и революцията като метод за социална промяна. Така се появи термина «Еврокомунизъм».

Такова нещо в България никога не е ставало: макар че са сменили името си, те никога не се разграничиха поне вербално от насилническите си теории. В България обаче те имат и  друга силно различителна  характеристика – любовта им към Русия. Това е нещо като тайна любов: разбирате ли, ние ви обичаме, но не можем да го заявим публично понеже може да се осрамим. Гнусното в тая политическа проституция е, че те продължават тайничко да се надяват един ден пак да плюскат водка на една маса в любовна прегръдка с руските си другари. Това е невероятна любов, необяснима, марсианска! Тя обяснява цялата им обреченост като политическа формация. Сякаш челата им са дамгосани с петолъчки и каквото и да  става те си знаят: «Ние винаги ще сме верни на Русия»!

Ето в това се състои и целия им проблем – как хем да обичат тайничко Русия, хем да изглеждат на европейска социал-демократическа партия. Всъщност, ако има един-единствен признак, който копае политическия им гроб, това е точно тая обреченост към Русия и тяхната безкритична всеотдайност и никой не може да каже колко диоптъра им трябват,  за да прогледнат. Заради тая любов те продължават да са пълни слепци за това какво представлява социалдемокрацията, нейните идеи, нейните традиции и практическото им значение. За нея нищо не знаят или не искат да знаят, тъй като са програмирани от Ленин, за когото социал-демокрацията е дясна и пледира за реформи, вместо неговия абсолютистки болшевизъм.  Доскорошният сталински цинизъм и антагонистична омраза към всичко западно и специално към социал-демокрацията ги кара да мислят, че възприемането на тия идеи ще засегне дълбоко набития им командаджийски комплекс за непогрешимост и раболепието им към Русия.

Срамът за тях е бич, немислимост, както е немислимо да приемат, че са обикновени хора. Те не възприемат живота като наниз от неустойчиви или трудно  предвидими събития, като съдба, като успехи и несполуки, като нещастия и победи. И което е най-трагично – те не знаят да обичат. Думите любов и обич, съчувствие, състрадание, благотворителност,  не са част от техния речник. Свещеността на живота или уязвимостта на човешката природа никога не са били главната цел на действията им – това, видите ли, би ги отклонило от тяхната фикс-идея, комунизма, за която ние всички трябваше да им служим.  Авангардният им манталитет е изработил чувство на презрение към такива понятия. Вижте позьорството им, вечното  парадиране  и фукарлък, самоизтъкването, вижте тайните – винаги тайните им съвещания и конгреси.

Те например своеволно  са си присвоили началото на тяхната партия от партията на господин Димитър Благоев. Ако не бяха толкова мозъчно недорасли,  те щяха да научат много полезни неща от тогавашните български социалисти, с които и днес нямат нищо общо. Ето например официалната позиция  на партията на Благоев към Русия:

Руско-турската война от 1878 е «...опит от страна на Русия за създаване на българско княжество с надеждата, че то веднага ще се превърне в руска губерния»;

«Русия беше тази, която се обяви твърдо против Съединението. А когато въпреки всичко беше извършено, Русия не само одобряваше, но и насърчаваше Сърбия да обяви война на България»;

Във връзка с обявяването на независимостта на България партията на тесните социалисти с гордост отбелязва че се е опълчила «решително против тласкането на България в железните прегръдки на руския абсолютизъм»;

Също  така безкомпромисна е позицията на партията и против Междусъюзническата война. Това показва една партия от европейски тип с ясно изявено чувство за национално достойнство, чиито идеи не са наложени от външна сила. Тази партия няма нищо общо с партията на двамата слуги на Сталинския Коминтерн – Васил Коларов и Георги Димитров, тоест с  Българската Спешно Преименувана БКП. Националното достойнство отсъства напълно и в сегашната й политика, защото такова достойнство предполага неизбежно анти-руска политика, както и независима позиция по международните проблеми и особено по въпроси на балканските взаимоотношения.

Те шикалкавят, те бавят, те старателно избягват публична програма на тяхната  партия, защото такава програма би била публичен ангажимент, отговорност  и работа в определено национална посока.  На това тази партия не е способна, тъй като никога не е била такава, а това в крайна сметка се отразява и  върху европеизирането на страната. Нейната публичност е нейното самоубийство. Но само публичността може да я извади от нейната шизофренична изключителност и да я направи нормална организация от нормални хора.

Засега такива признаци няма.