Метлище е нужно тук, голямо метлище за голямо метене

„Апостолов: За и против”. Така беше озаглавена дискусията при представянето на книгата. Да започнем нашия разговор от детайлите.

Залата в Гьоте институт беше претъпкана, публиката беше оживена. След дискусията при мен дойде един човек – заговори ме на немски, въпреки че в залата ми беше задал въпрос на български. Попита коя книга да си купи – оригинала или превода. Аз нескромно му казах: вземи си превода. И ще ви обясня защо. В оригинала има грешки, които са маловажни и незабележими за немския читател. За българския читател обаче биха били дразнещи. Един професионален преводач може и трябва да си позволи да „поправя” такива неточности...

В противен случай би се получило като с превода на „Новите демони” на Юрген Рот, където някои фактологически грешки бяха оставени от преводача и редактора, което напълно измести фокуса от съдържанието на книгата върху някакви незначителни неща.

Така е, преди години, когато превеждах „Грандхотел България” от Ангелика Шробсдорф, там се говореше за мавзолея на Димитър Димитров, е, естествено, че не мога да оставя името Димитър. А в случая Сибиле Левичаров говори например за „дебелото чудовище Людмила Живкова” – ние знаем, че тя друго може да е била, но не беше дебела. Или че в „един октомврийски ден, който предразполага към надлежни размисли”, Ботевата чета слиза на Дунавския бряг. Ясно е, че това става през май... Или че погребалната процесия се движи по „Мария Луиза”, минава Лъвов мост и след това, за да стигне до гробищата, свръща вляво. „Фрау Левичаров, й казах, познавам пътя, трябва да се завие вдясно.” „Нека процесията завие вдясно, аз също знам пътя, хер Илиев, но често бъркам ляво и дясно.”

Много консултации ли правихте с авторката?

Достатъчно. Дори махнахме един пасаж накрая за стария немски правопис на славянските фамилни имена, които се изписват с двойно „ф”, защото това за българския читател просто е без значение. Но искам дебело да подчертая, че Сибиле Левичаров не е това чудовище, което някои националисти искат да я изкарат. Тя е невероятно отзивчива жена. Още в първото писмо ми писа: „Моля ви се, сигурно ще забележите грешки”. Далчев казваше, че преводът е „най-вдълбоченото четене”, няма начин да не стигнеш до пластове, които авторът не е и помислял. И г-жа Левичаров показа, че е абсолютно наясно с това, пишейки ми: „С удоволствие се уча от умни хора”. Имах около два листа с въпроси, на които тя ми отговори, после допълнихме някои технически неща – например един от героите се казва Александър Ивайло Табаков и трябваше да изясним дали Ивайло е лично или бащино име...

Това е човекът, който организира транспортирането на тленните останки на своите 19 сънародници в черните лимузини до България. За да получат там луксозно православно погребение. Доста шантава идея всъщност. Знаете ли, че този Табаков има реален прототип – един провдивчанин на близо 90 години, когото познавам...

Това е много любопитно!

Да, странни изненади поднася понякога животът. Познавах и семейството му. Голяма част от разказа на Сибиле Левичаров за Табаков отговаря на истината. Като изключим, разбира се, историята с траурното пътешествие и идеята му да въведе криотехниката в погребалната дейност. Какво мислите за криотехниката, защо авторката вкарва този „екзотичен” елемент в романа си?

За пръв път чух за тази техника от книгата. И като разбрах за какво става дума, мисля си, че това в една нормална страна не може да бъде разрешено, а в България сигурно е възможно да бъде подкупен един или друг поп... Левичаров казва, че българите като верни сателити на СССР са разработили за тях този проект, за да може да се мумифицират хранителни продукти. Ето какво пише: „Криотехнически моркови, домати, праскови, пилешки гърди летели на порции в Космоса и изчезвали в стомасите на съветските космонавти, които напразно търсели да видят душата на Ленин и лека-полека превъртали, понеже хем нямали водка, хем небесните революционери упорито отказвали да застанат пред погледа им.” Блика такъв искрящ хумор от тези редове! В дискусията Александър Кьосев, който е голям апологет на книгата, говори продължително, но много хубаво, за да каже в крайна сметка, че това е една добра за България книга. И се аргументира.

Докато четях книгата със всяка следваща страница по-малката сестра, седнала на задната седалка на дайхацуто, ми ставаше все по-симпатична.

Хубаво е тук да припомним нещо, което се учи в седми клас: не трябва да се слага равенство между автора на една книга и протагониста. И докато тази по-малка сестра от задната седалка бълва огън и жупел срещу всичко българско, свързано с баща й, разбира се, сгъстява боите, пресилва нещата, сестрата (каквато в реалния живот Сибиле Левичаров няма) от предната седалка се влюбва в Апостолов. Няма защо да викаме Фройд на помощ, става дума за едно разполовяване, раздвоение на личността, едната половина обича, другата мрази. Любовта и омразата освен това са в един и същ емоционален регистър...

„Не любовта държи мъртвите в шах, мисля си, а единствено добронамерено поддържаната омраза”. Това е финалът на книгата.

Отначалото си мислех, кой знае колко ще бъде дръпната тази Левичаров, като се свържа с нея, а тя се оказа една умерена и много отзивчива жена. През март в интернет се появиха съобщения, че германска писателка с български корени е спечелила престижната награда на Лайпцитския панаир на книгата. Обикновено под такива културни съобщения (четях главно „Сега”) или няма коментари, или те са две до три. В случая бяха 143 мнения! Както можеше да се очаква, те се разполовиха. Едните казваха: „Тази трябва а я убием, който я види по света, да й вземе скалпа!” Другите: „Чакай бе, нека първо да прочетем книгата, като я преведат на български”. Дори имаше и реплика, отправена по мой адрес, съвсем добронамерена: „Хайде Любомир Илиев да не се занимава с флинтифлюшки като Музил, а да запретва ръкави и да превежда „Апостолов”.

Не съм го писала аз това мнение, но когато четях през април книгата, признавам, мислех си същото... Бях я преполовила, когато надникнах в интернет и прочетох коментарите из българските форуми за Левичаров и „Апостолов”. Потресаващо! Не мога да си обясня как може човек да критикува, да отрича – дори по-лошо – да ругае нещо, което не познава. Никой от коментиращите не беше чел романа. Съдеха само по преразказаните рецензии от немскоезични медии и от 1-2 преведени интервюта. Безспорно извадените от текста цитати за българския език (отвратителен), ястията ни (буламач, плуващ в смрадливо олио), българките (курви) и пр. може да събудят някакво „патриотично” негодувание, но форумните реакции надминаха всякакво приличие.

Бил й голям носът, била грозна, защо няма деца, тази трябва да я оправим, да види тя един космат българин какво може да й направи... Боже, намеси се и еврейската връзка – в Левичаров има „Леви” вътре, значи тя е еврейка, същото като с Давид Черни...

А според мен всичко това всъщност доказва именно духовната и материалната пустота в България, за която говори авторката. От друга страна обаче някак съм сигурна, че извън тези априорни негативисти след прочита на романа безименната героиня на Левичаров няма да има други опоненти. Разбира се и благодарение на превода, моите адмирации...

Аз страшно харесвам книгата. Макар да е клиширано това мнение, че преводачът най-много си обича последната книга, тя вече не ми е последна, но аз продължавам да си я обичам без уговорки.

Не съм чела другите романи на Левичаров, но някъде пишеше, че за нея качеството на литературата се измерва с изкусното боравене с езика. Нейният немски е нестандартен, има сполучливо измислени думи, чудесни метафори и описания – сещам се например за „цветята в саксията, които цъфтят от отчаяние” или за описанието на къщата на мутрата Сашко – невероятен кич, но убийственото е, че в нея няма нито една книга!

Затова може да говорим от една страна за литературната стойност на романа, и от друга – за достоверността, за истинността. Но какво значи достоверност? Разбира се, че литературата има право да хиперболизира, разбира се, че на някои места Левичаров, както се казва, непредпазливо вдига топката на празна врата, за да й вкарат гол с глава – това щеше да се получи да речем по повод Людмила Живкова или Ботев. Не е вярно и това за българския език – за „лабиалните фойерверки, които така и не се възпламеняват”. Мисля, че по този повод Марин Бодаков беше написал във в. „Култура”, че преводът на романа на български език е точно опровержение на това. Колкото до литуратурните стойности, най-много ми хареса едно мнение, публикувано в германския вестник „Райнишер Меркур”: „На някои хора в България романът "Апостолов" може и да не се понрави. Министърът на туризма надали ще го сложи на нощното си шкафче, стига да не страда от мазохизъм. Световната литература обаче се обогати с творба, която не язди клишета и предразсъдъци, а изкусно заиграва с тях.” И понеже обичам да си служа с аргументи, обадих се в издателство „Зуркамп” и какво разбрах: в Германия вече са продадени повече от 50 000 екземпляра, а издателските права са продадени във Финландия, Норвегия, Дания, Швеция, Холандия, Чехия, Унгария. Е, питам, кое издателство ще се загроби да инвестира в някаква книга, ако единственото й достойноство е, че „плюе” България?! В своята рецензия Бисерка Рачева казва, че всъщност става дума за държавата Грозоландия, това е една имагинерна страна...

Но при всички случаи е посткомунистическа страна...

Ами да. Сибиле Левичаров е живяла в Латинска Америка, но заявява: „Няма такова отчайващо нещо, каквото е посткомунистическа България. Аз съм отчаяна за България”. Но друго ми е любопитно. Ботев пише „А вий, вий сте идиоти!”, Славейков казва „Не сме народ, а мърша”, Алеко Константинов артефактно изобличава българина в лицето на Бай Ганьо. Те може да го правят, те са българи, а отвън никой не може. Не може Сибиле Левичаров да казва „България е заразена с вируса на порнографията”, но може да ръкопляскаме ласкаво на Виктор Пасков, който нарича България „жизнеутвърждаващо порно”. Това е същото, но той може, защото е наш, а на нея ще й отрежем главата. А е точно обратното. Когато човек е близо до планината, той не вижда нейните била, нейните хребети, трябва да си отстрани. Това, че нашите писатели не пишат на тези теми, аз не ги коря, вероятно не са им интересни и си имат по-важни теми.

Аз обаче бих се гордяла, ако български писател напише такава книга, и не заради критиките, а заради мисленето, което извира от книгата. Най-важният пласт в романа са спомените, чрез които се коментират понятия като род, произход, отечество. И основният въпрос е дали не е възможно да се преодолеят духовните ограничения, които, които тези понятия поставят.

В романа има много препратки – към литература, философия, религия. Често те остават дори недокрай изяснени, но аз не съм привърженик на бележките под линия, защото насичат текста и разконцентрират. Предпочитам ако е възможно леко да се намеся в самия текст, за да поясня. Но е глупаво например да обяснявам, че Щифтер е писател ...

„Апостолов” си е едно предизвикателство за преводача, нали?

О, да! По начало немският език е много по-богат от българския. Дразня се, когато започват да ми превъзнасят богатството на българския, ами не е така и това става ясно, като останеш насаме с автора и белия лист. Какво се оказва – че хич не е богат. Друг е въпросът, че всеки текст е преводим, но важно е какво ще прочете българският читател. На немски имаш отделни думи за различните видове чаши, на български имаш „чаша за кафе”, „чаша за вино”, чаша за вода”...

И съответната дума веднага ти създава нюанси в обстановката, да не говорим за съставните думи на немски – езикът печели от това.

В едно обаче ги бием, но това е типично за по-неразвитите езици – те имат само една дума за роднинските отношения „зет”, „снаха”, „зълва” и пр. Докато тук имаме лели, лелинчовци, шуреи, шуренайки...

Шуро-баджанашкият ни манталитет намира своето количествено изражение и в езика. А какъв е отзвукът от книгата в Германия?

Както казах, продава се добре. Всички я адмирират. Има хора, които обичат България, които са били тук най-вече като туристи, но дори и да е са съгласни с някои от тезите на авторката, и те харесват книгата. Много силно се налага според мен един паралел с Давид Черни и това, което се случи у нас през последните дни. Можехме да отговорим по принцип на това с намигане, с усмивка...

Интелигентно...

... да покажем чувство за хумор. Нима в тази инсталация в Брюксел Германия не е изобразена с пречупени кръстове от аутобани, нима Холандия не е под вода с минарета, нима Испания не е изцяло бетонирана. Никой не реагира от тях.

Хайде да си зададем въпроса защо не отговорихме с намигане.

Защо! Това се дължи от една страна на присъствието на национални комплекси и от друга – на отсъствието на чувство за хумор. Двете са свързани помежду си.

Има ли посткомунистическо общесто с чувство за хумор?

Къде си го видяла? Аз не съм. Но така или иначе нито една от останалите бивши социалистически държави не реагира на тази инсталация на Черни. Може би Словакия донякъде. И мен много повече ме е срам от реакцията на пловдивския кмет, отколкото от клекалата. През лятото обиколихме с един приятел германец по негово желание местата, които описва Сибиле Левичаров. Отидохме в Шумен. И сега ще прочета нещо: „Намираме се пред паметника 1300 години България.” Тук има четири празни реда – Левичаров е онемяла. „Срив в речевите способности. Обичайните компенсаторни рефлекси не задействат. На човек му се приисква да се е научил да лети, за да се махне оттук. Гадост. Угнетителна гадост. Всесилна гадост. Народна гадост. Която и дума да ми хрумне, не е достатъчна.” А мен пък много ме впечатли употребата на определението „народна” към „гадост” Всичко е усетила Левичаров. И после ни предава направо на Страшния съд. „Метлище. Сутрин швабската ни баба метеше с акова едно метлище тротоара. Тук има нужда тъкмо от небесно метлище, с километрична дръжка и цялата от стомана, за да измете това плато, та българите пак да могат да гледат волно наоколо, да си вземат отпуск от насилствено наложената им история, да не виждатникога вече тия артефакти, чиято цел е да им внушат, че предците им са родени като кютюци, че като кютюци са съсичали всичко, което е попадало под копитата им. И само как са навъсени тия фигури – като за вечни времена!” ... „Метлище е нужно тук, голямо метлище за голямо метене. Това е условието, за да може един ден българите да се оправят, опустошената им земя отново да намери мярата и призракът на праотците да си остане там, където му е мястото: във въздушните простори. По-добре е да нямаш екзистенциална опора в историята, отколкото да имаш такава от фатално изсечени камъни.”

Сибиле Левичаров е завършила религиозни науки в Берлинския свободен университет. Баща ѝ е българин, заселил се в Щутгарт през 40-те години на ХХ век. Литературната си кариера тя започва като сценарист на радио предавания и пиеси. Романът ѝ „Понг” (1998) е удостоен с наградата "Ингемар Бахман". Другите й два романа, с които се утвърждава като модерен германски автор, са озаглавени „Монтгомъри” и „Консуматус”. Последният неин роман „Апостолов”, финансиран от Фондация „Роберт Бош” и издаден от издателство „Зуркамп”, получи тази година наградата на Лайпцигския панаир на книгата.

Главната героиня на романа, която води повествованието, няма име. Сестра й – също. Което прави малко странно звучащо заглавието „Апостолов”. Румен Апостолов е познат на семейството им, който ги развежда из България. Той е техният „Хермес”, но в някои моменти и заместител на бащата. Двете сестри са от смесен брак – майката е от Швабия, бащата – от България. Заселил се е след студентството си в Щутгарт, в квартала Дегерлох, където работи като гинеколог. На 43 г. се самообесва. Тогава дъщерите му са на 11 и 13 години. (Това са автобиографични елементи в романа, Левичаров обаче няма сестра.) В Щутгарт има немалка колония от български заселници. Един от тях – Табаков, не само че е все още жив, но е и милионер. Живее във Флорида, но се връща изненадващо в Щутгарт с налудничаво предложение – да транспортира тленните останки на своите мъртви сънародници обратно в родната им страна и там да им устрои тържествено погребение по всички православни канони. Тъй като цял живот от всяко свое занимание е правил пари и тази инициатива не е безкористна. Табаков иска да „рекламира” единствения засега известен екологично чист начин да напуснеш света – чрез т.нар. криотехника тленните останки се замразяват, течността в тялото изсъхва и то става като стъкло, във вибропроцесор се смила на розово-бежав прах, отделят се металните части, а останалият прах се закопава в биоразлагащ се плик съвсем плитко в земята. За да убеди наследниците на щутгартските българи да се съгласят да участват в начинанието, той дори им предлага пари. Именно парите са основната причина двете сестри да тръгнат към България – получават след известно пазарене цели 70 000 евро от Табаков за целта. В крайна сметка 13 луксозни черни лимузини с черни стъкла потеглят от Дегерлох за София; опелото в църквата „Света Неделя” и погребението на Централните гробища не протичат съвсем по план, но двете сестри, които междувременно са се запознали с Апостолов едва дочакват края на церемониите, за да тръгнат на пътешествие из България – родната страна на техния баща – самоубиец.

Романът започва с това пътешествие, а цялата история се изяснява постепенно. Разказът не тече хронологично – действителността и спомените са преплетени така, както се редуват диалозите, монолозите и мълчанието на тримата пътници в старата кола. Отпред са Апостолов, който шофира, и по-голямата сестра, описана като „мечтателка” и „протестантска атеистка”. Основното й оръжие е да се измъква, „да я няма”, да приема всичко като даденост. Избухва един-единствен път – една прекрасна сцена в шумен български ресторант с кънтяща чалга.

По-малката сестра – безименният аз на романа, седи на задната седалка на колата и бълва огън и жупел по адрес на всичко българско. Това отношение е израз на огромна болка, на противопоставянето срещу една болна цивилизация, която е продала човешкото на идеологии и тоталитаризъм и е прогонила както ангелите (които в романа са характеризирани като пратеници, събиращи, сортиращи, групиращи, свързващи и оценяващи неразбираемите думи на Бог), така и божественото у човека.