Медийната мушмула е сладка за властта

Състоянието и регулацията на медийната среда е скучна тема. Няма да ви е забавно да прочетете разсъжденията ми, но ако го направите – извинявайте за откровеността, ако тя ви звучи пристрастно.

По принцип държавата не би трябвало да се меси в работата на медиите, но в регулацията, в прилагането на правилата е длъжна да го направи.
Теоретично група доказали характер журналисти биха могли да потърсят финансиране за създаване на независима медия, но тук това е безсмислено – дори и да намерят пари, ще бъдат смачкани от застрашените „играчи“ на пазара.

Държавата и днес предпочита да се прави, че не вижда и не разбира какво става на медийния пазар. Това е факт и не се нуждае от коментар – като видите как се подмазват на поредния силен на ден( че кой се отказва доброволно от комфорта?!), ще ви стане ясно.

Всъщност, колкото и да звучи на пръв поглед абсурдно, на практика медиите подкупват демонстративно властта с поведението си, а властта приема подкупа и с това казва в очите на всеки, който се напъва да говори истината, че напразно си хаби силите.

Не случайно , както вече няколко пъти писах, четвъртата власт е единствената, която остава недосегаема дори за подозрения, камо ли за проверки във връзка с корупция и злоупотреби. Тя просто си пазарува за пореден път недосегаемост чрез удобно за властта подмазвачество.

Повтарям: сред основните задачи на тройната коалиция беше да си осигури медийно покритие на далаверите. В този смисъл, да, съгласен съм със Станишев, това беше един успешен мандат.

Сега Борисов заплашва да им разкрие далаверите, но използва същия този медиен апарат, който ги прикриваше , или поне премълчаваше. Явно за него е важно, че му целуват ръка, а че в очите на зрящите граждани това си е живо безобразие, май не му пука.

Вижте само за какво си карат големите телевизии, кой е сегментът, който не могат да си поделят, кои водещи и цели програми си „крадат“. Не, това не е публицистиката, която би трябвало да е лицето на една обществено значима медия, а шоу програмите, риалити програмите. Там са парите, разбираемо е. Но ако имаше нещо като обществен натиск и държавна чуваемост за него, както и демократичен ресурс на мислене в рамките на самите медии, достатъчна част от приходите щяха да се пренасочват извън развлекателната дейност, към „неприятната“ за властта област на разследващата журналистика и публицистиката.

Само така тези телевизии биха спечелили уважението на хората, които сега гледат на тях като на кварталния клуб с развлекателни филми и програми – пускаш телевизора и той се грижи да не ти е скучно.

Ние не искаме да възпитаваме децата си по този начин ( като ги пльоснем пред телевизора, той да ги учи на ум и разум), но се оставяме да бъдем „възпитавани“ самите ние именно по тази паразитна схема на пасивната обработка на съзнанието – далеч от проблемите, с които иначе сме принудени да се борим и срещу които мърморим, защото не можем да ги победим. А често това е така, защото не разбираме кои са движещите им сили, виталните им механизми. Кой да дискутира „тези неща”?

За вестниците – не ми се говори. Там деградацията е толкова ярка, че малкото изключения я правят още по- контрастна ( на национално ниво сред всекидневниците има един „Дневник“ със загатната сериозна позиция център- дясно и един подобен , като „Сега“, но център-ляво, само че тиражът им придава по – скоро академична стойност за академичните им аудитории- а тиражът им е такъв като „наказание“, че си позволяват да не се съобразяват с масовия вкус).

Твърдя, каквото и да ми кажат за личния ми интерес в случая като автор, че в един брой на седмичник , като в. „Седем”, можете да прочетете повече задълбочени текстове, отколкото в много еднодневки, взети накуп. И не заради политическата насоченост на „ Седем” го казвам, а заради качеството на авторските изяви там.

Колкото до радиостанциите, тях просто ги няма…Държавното радио триумфира със своя възкръснал монопол, прави си каквото си иска и отчита гордо това като огромен успех ( т.е. че конкуренцията в националния ефир е смачкана). Сал едно Дарик радио има насреща и наскоро появилата се К-2, които имат дързостта изобщо да „чепкат“ обществено значими теми.

Да не припомням пък абсурда държавното радио и държавната телевизия да бъдат регулатори на рекламния пазар чрез своето участие там- щеше може би да бъде адекватно, ако не получаваха милиони от нас, данъкоплатците. Излиза, че те са субсидирани, за да мачкат частната инициатива, като „пият соковете“ от рекламния поток, от които останалите живеят.

Ето защо е толкова важно на съответните постове да бъдат слагани „правилните хора“ на властта. Не е нужно да бъдат непременно инструктирани, те си играят вторичната роля на задушаващи свободната инициатива със самото си субсидирано присъствие, гарнирано със залъка, който успяват да откъснат от рекламния пазар.

И какво остава? Интернет. Тук е свободата и то главно, защото още не е комерсиализиран. Стане ли доходно, веднага ще му намерят цаката ( някои сайтове за новини и анализи вече май излетяха на тази орбита).

Ето защо, колкото и да изглежда лично, казано от мен, личните блогове в момента са резервати, посещавани от доброволци, търсачи на истина или поне алтернатива. Само така мога да си обясня феномена, който с невярващите си очи видях в една търсачка, според която на 28 септември имам 26824 влизания и прочитания( обичайните върхови постижения за деня в блога ми достигат 15000-16000 влизания). Не знам колко реални читатели стоят зад тази статистика, но във всички случаи е достатъчно, за да повярвам, че това занимание не е ялово.

Проблемът с интернет е, че това е територията на активно мислещите хора, които сами поемат инициативата да управляват живота си чрез информиран избор. А какво да се прави с онези, които се предават доброволно на обработката пред телевизора? Ами нищо не може да се „направи“ – щом им харесва да бъдат дундуркани, приспивани, лесно разсмивани ( или разплаквани от съответните сериали), не можеш насила да ги превърнеш в граждани с критичен поглед.

Това ще е така, докато не се появят алтернативи. Хората спряха да купуват лъжовните вестници, предпочитат да си купят някои от онези, които подозират, че послъгват по дефиниция в областта на клюките ( т.н. жълти), но поне знаят това и поне не дразнят толкова отблъскващо с явно подмазване на властта (понеже не зависят толкова от нея за рекламните си договори с нейните приближени олигарси, а от самите читатели чрез тиража).

Докато заради своята недостоверност и неадекватност с претенциите си да бъдат сериозни останалите просто се сгромолясаха като тираж и попаднаха в лапите на „големите пари“, свързани с „голямата политика“ ( познайте кой „голям политик“ най-дълго от всички е на власт през последните 8 години?!).

Нещо подобно заплашва и телевизиите които заложиха безогледно на печалбата от лековатите формати – стига, отново казвам, да се появи алтернатива. Надеждите са в чуждите инвестиции и вноса на стандарти от страни , в които комерсиалното също е водещо, но и води след себе си малко повече отговорност към обществената значимост на медията, на която не й е все едно с какъв авторитет се ползва и не съществува на принципа “ граби каквото можеш днес, веднъж се живее“.

И ще ви кажа на какво се дължи този мой умерен оптимизъм, че не всичко е обречено. Първо, интернет е медията на бъдещето. И второ, по-важно дори, балансът тук така е нарушен, че рано или късно ще се наложат корекции. Природата не търпи ексцесиите. Природата на обществените отношения – също.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/