Генерал на върха

Три месеца след изборите личният рейтинг на премиера Бойко Борисов продължава да расте – и вече е достигнал рекордните близо 77% доверие – според представително изследване на НЦИОМ, проведено в началото на октомври. За сравнение: три месеца след поемането на властта Симеон Сакскобургготски е имал 58% доверие, Иван Костов – 52%, а Сергей Станишев – 40%.

Няма драматична пропаст между личния рейтинг на премиера и този на неговата партия. Неговият кабинет се ползва с доверието на 62% от българите, а ако изборите биха били в началото на октомври, ГЕРБ би имала 52% от гласовете на всички българи – предостатъчно, за да управлява със стабилно абсолютно мнозинство.

Всички останали губят. Губи президентът – докато рейтингът на Бойко Борисов се е покачил с осем пункта за три месеца, в същия срок неговият се е сринал със седем. Губят опонентите – включително ДПС, макар и най-малко от всички – за нея биха гласували 6% от българите. Драматичен обаче е сривът на БСП – само 11%, абсолютен негативен рекорд за левицата за периода на целия преход. При това с уговорката, че изследването е направено в началото на месеца, сиреч преди БСП да си направи харакири, избирайки отново провалилия се Сергей Станишев.

Губят и подкрепящите Бойко – очаквано, защото безрезервната подкрепа срещу нищо обезличава. Губи “Атака” – останали са й 4%. Губи РЗС – пропаднала е в дупката на статистическата грешка с нейните 1,3%. Най-драматично от всички губи Синята коалиция: днес биха я подкрепили 2,3% - сиреч само за три месеца е изгубила две трети от своя електорат. Това е прочее цената за малодушието на сините лидери, които нямаха моралния кураж да отстояват позициите си на равностойни партньори и изпаднаха до позициите на присъдружни на ГЕРБ организации.

Целият този устремен възход може би радва сърцата на мнозина българи – най-сетне, след толкова провали, нацията си е намерила своя Спасител, твърдата ръка, която ще постави нещата на местата им, ще накаже лошите и ще отприщи реките от мед и масло. Лошото обаче е, че при лидерските партии – към които ГЕРБ несъмнено принадлежи, твърде стръмно възхождащия електорален тренд крие опасни капани и изненади.

Иван Бедров вече посочи основният негативен ефект: когато няма кой да ти диша във врата, качеството на твоя политически продукт неизбежно пада. Не е само това обаче – в случая си имаме работа с генералски манталитет – и с лидер, който при едва шаващата и анемична опозиция може спокойно да си помисли, че – както го беше казал някогашния главен прокурор Иван Татарчев: “Над мен е само Бог”. Точно такива ситуации плюс такова мислене ражда диктаторите.

Всенародната любов към Бойко Борисов свидетелства и за още нещо: че България продължава да страда от липсата на гражданско съзнание у нейните обитатели – и че отново се търси не наетия от суверена качествен чиновник (това е реалната функция на министър-председателя в цивилизованите страни – да служи, а не да управлява!), а бащицата на нацията. Липсва характерната за гражданското съзнание дистанция, която позволява да гледаме на премиера не като на институционален светец, а като на реален човек с качества и недостатъци – и не като на надвластната фигура, която задава параметрите на битието ни, а като на равностоен нам човек, чиито действия и стратегии подлежат на корекция и от наша страна.

Ефектът от тази липса е, че не се виждат очевидни неща. Няколко примера: в очите на българите Бойко Борисов очевидно е Големият Мъжага, който държи на думата си. За съжаление не е така – той само изглежда такъв – поради големите си бицепси и фриволните си лафове. Истинският голям мъжага в това правителство обаче е не той, а хрисимо изглеждащия финансов министър Симеон Дянков, който имаше куража да се опълчи срещу най-тежкото наследство от кабинета на Станишев – руските енергийни проекти в България. Може ли да се каже същото за Големия мъжага? Беше му достатъчен един “мъжки разговор” с Путин и едно посещение на Шматко, за да извърти мнението си за тях на 180 градуса.

Беше гарантирал, че няма да пожали никой от своите, ако се окаже замесен в корупция – което обаче не му попречи сам да има доста двойнствени стандарти към същата. Да сте виждали например някаква негова реакция по харизаната на ТИМ морска градина във Варна – въпреки обществените протести, въпреки наличието на заплахи към провеждащите ги? Не. Вместо това е налице пренебрежително избягване на темата, а неговият вътреше министър дори не знае какво означава тази абревиатура.

Беше се обявил за пълно разкриване на архивите на ДС и недопускане на зависими от миналото си люде на възлови позиции в управлението – и наистина новият парламентарен правилник провокира реална лустрация спрямо ръководните състави на НС. Което обаче не му попречи да даде министерски портфейл на ДС-сътрудник. Защо? Защото му бил приятел.

Могат да се посочат и други подобни прецеденти, от които е видно, че има разминаване между думите и делата на обичания от всички министър-председател на България. И ако това разминаване не бъде забелязвано, то самият факт на премълчаването му би могъл да породи една опасна тенденция, и без това  налична в своя зародиш в съзнанието на Бойко Борисов – вярата, че думите са по-важни от делата; че не е важно какво правиш, а как интерпретираш това правене публично.

Това съзнание е ключът към най-опасната, но и най-изкусителна за овластените подмяна – тази на реалния свят на делата с виртуалния свят на думите. В България има всички нуобходими условия за това: тук наивно вярват на всичко, което видят на екрана или прочетат във вестника – поради което и самите политици са заложници не на своите дела, а на своите думи.

Самият Бойко Борисов е пример в това отношение – той е типичен медиен продукт, с изключителен актьорски талант в сферата на героичното и фамилиарно-непосредственото. Създал е сам себе си като политически образ – но с услужливата помощ на обгрижващите го медии – сега прераснала в откровено венцехвалене. В разредения въздух, който диша генералът на електоралния връх, това е опасно: може да реши не само че над него е само Бог, но и че няма защо да изпитва страх от същия.