България не чува

Залисани в захлупващите се един друг скандали, в шутовщините на държавните мъже и в главозамайващите им лупинги, често не забелязваме дребните на пръв поглед подробности, които крият в себе си статистическите данни. Често в тях се крият далеч по-мащабни парадокси – и от тях следват прокобни изводи, пред които тъй наречените “събития от днешния ден” просто бледнеят.

Едно такова число привлече вниманието ми в аналитичната статия на Наделина Анева в днешния брой на “Сега”, озаглавена “Как България чува критиките на Брюксел”. Оказва се, че: “За две години членство в ЕС България усвои само 0.3% от еврофондовете и тази година може да стане нетен платец на ЕС - т.е. да дава повече, отколкото взема от европейския бюджет.”

0.3%. С думи: нула цяло и три процента!!! Малки изводи относно скоростта – с тази, с която се движим сега към бъдещата си евроинтеграция, вероятно след около 330 години ще усвоим полагащите ни се пари по присъединителните фондове – и България ще стане нармална европейска страна. Нека всеки сам прецени какво се крие зад това охлювско пъплене: некадърност, нежелание или закономерен ефект от неизлечимата крадливост на управляващите. Но всъщност постигнатият рекорд е толкова абсолютен, че зад него не могат да не се крият и трите фактора едновременно.

Цифрата дава отговор и на основния въпрос, поставен в заглавието: “Как България чува критиките на Брюксел?” Как всъщност може и да чува, след като е постигнала такъв резултат? Никак. Изброени са деветте препоръки, формулирани в доклада на Европейската комисия за управление на средствата от ЕС се появи на 23 юли 2008 г. – и точка по точка се проследява какво е направено по всяка от тях. Оказва се – почти нищо.

Или дори малко повече от нищото – тъй като в ред случаи е направено точно обратното на това, което е препоръчано. Например препоръчано е страната ни “да укрепи административния капацитет за управлението на средства от ЕС, като гарантира стабилност, обучение и техническа експертиза на персонала”. Вместо въпросната стабилност имаме политически назначения и хаотична смяна на шефовете на агенции – в зависимост от възникващите корупционни скандали или просто на страха на назначените да се заемат с батаците на своите предходници: само на фонд “Земеделие” са се сменили вече трима шефове в рамките на една година. Препоръчано ни е “да премахнем съществуващите или потенциалните мрежи от конфликт на интереси в цялостното управление на средствата”. Вместо това депутатите от БСП и ДПС блокираха гласувания вече Закон, уреждащ конфликта на интереси в управленските и административни стуктури, и отложиха действието му в неопределеното бъдеще, за да го пренапишат: при което е сигурно, че въпреки острите реакции от ЕС точно по този повод, законът едва ли ще влезе в сила до изборите – сиреч братовчедите и батковците ще се вихрят до последния възможен момент. И така нататък, и така нататък – до последната препоръка.

За финал: една политическа гатанка с понижена трудност: какво трябва да се прави с правителство, което съзнателно и системно проваля основния геополитически приоритет на страната – и когато му кажат в очите какво прави и най-вече какво не прави – и какви са последствията от това неправене, предпочита да мърда ушички зад декоративни словесни храстчета и да се прави на глухо? Отговор: показва му се вратата и се изпраща по живо и по здраво в историята. Леко повишаване на трудността: а как се процедира с правителство, което въпреки това не ще да си отиде? Отговорът се надявам да намерите сами. Имахме в близката си история едно-две такива правителства.