ТИХАТА ИНКВИЗИЦИЯ

“Идеята за едно ново време дава легитимност на всички видове културен вандализъм”. Мисълта е на полския философ Лешек Колаковски, някога член на компартията, а после, до края на живота си -  изгнаник на Запад, където написа книги, отредили му предно място в европейската култура. Да, онези, поискали да отхвърлят неизбежно противоречивия характер на времето, за да го лишат от неговите превратности, от това, заради което го наричаме  и с т о р и я, и пак те, опитали се да сътворят от човека, какъвто го познаваме, един съвършено друг човек, винаги са били вандали, варвари. И техният вандализъм – политически, културен, духовен – неизменно е бил  безвремие и погубване  на човешкото в човека.Че това е така, го знаем много  добре. Но това, което забравяме, е, че  трябва да го напомняме постоянно. Особено пък днес, при нашия  почти безплоден преход от вандализма към нормалното, към това, което трябва да стане най-сетне животът ни. Йордан Палежев е направил това. “Тихата инквизиция” разказва за безвремието на вандализма, за дългите години, през които часовникът, както бе писал Георги Марков, беше спрял. Авторът на книгата си спомня и отрича, утвърждава и предупреждава. На основата на преживяното, на видяното и чутото, на впечатленията си от своя контакт с  личности и духовни светове той ни говори съдържателно и вълнуващо за времето на “тихата инквизиция”. Отрича, защото знае  за изстраданото от Михаил Арнаудов и Константин Константинов, Атанас Далчев, Владимир Полянов, Радой Ралин и Константин Павлов. И защото знае, че техният живот, както и животът на другите, за които пише, е бил оспорван или отричан, унизяван и  преследван от споменатия вандализъм. Утвърждава, тъй като самите имена, за които ни говори, са  контрапункт на бездуховното и безнравственото и в този смисъл олицетворяват  онзи  акт на съзиждане, на утвърждаване на истински ценното, без което животът става безопорен. Но посочих, че Йордан Палежев и предупреждава. Той го прави съвсем недвусмислено.  Прави го със спомена си за онези аристократи на духа, с предизвикания в нас размисъл, че ако сега  усещаме болезнено липсата на една аристокрация, означаваща морално съзнание и креативен, утвърждаващ дух, това говори твърде лошо за времето ни. Говори ни, че след като времето на “тихата инквизиция” е вече минало, трябва да се превърне в такова и  агонията на сегашния ни живот, привидно свободен, но и този път  под ударите на инквизизията. На тази инквизиция, която породи днешния ни свят на прагматизъм и нихилизъм, на забравени ценности и аморалност, на това “всичко е позволено”, което означава, че нищо не разбрахме от уроците на историята. Наистина излезе, че сме късопаметни и неразбиращи   поуките от преживяното, за да се хвърлим в обятията на една интелектуална и морална пасивност, която ще ни струва скъпо.

         В книгата си Палежев ни споделя  и за участта си на преследван човек,  доста години търпял издевателствата на “тихата инквизиция”. И всичко това, защото през далечната 1965 година той организира в Софийския университет “сатирично четене с реакционно съдържание”. Не е нужно да казвам кому принадлежи цитираната класификация. Но трябва да напомня, че след това  четене  Йордан Палежев е изключен от университета и така  започват патилата му на отхвърлен, на чуждия, непрекъснато наблюдаван, оставян без работа, неиздаван, на този, когото трябва  да унищожат бавно, с онова садистично сладострастие,  единствено патент  на  безумните борци за “нов човек” и “ново време”. Анна Ахматова е казвала, че епохата на терора се дели  на два периода  –  на откровеното канибалство, започнало с репресиите и концлагерите, с убийствата, с изселванията, с това, което се начена и у нас  през  есента на 1944. И на вегетарианството, когато по-рядко се убиваше, но пък се горяха книги, тормозеха се писатели, като ги премълчаваха и не искаха да ги издават, а също и когато  се опитваха да ги подкупят и пречупят. Тоест – пак да ги убият и така да се унищожи  духовното начало, без което животът ни,  по думите на Далчев, се превръща в “безименна пустота”, в онова “абсолютно нищо”, за което говореше и Александър Геров в едно от стихотворенията си. Йордан Палежев няма да бъде хвърлен в затвора, няма да чука камъните в някой концлагер.  Сметнали са, че провинението му не предполага чак толкова драстични мерки. С него, както са постъпвали с хиляди други, ще пожелаят да се  справят тихо, по вегетариански. И те се справиха, защото му отнеха красотата на изпитваното  от  поета, когато види стихотворението си публикувано. Справиха се, доколкото го насилиха  да живее в страх и погнуса и да изтръпва от ужас, влязъл за поредния  разпит в  канцелариите на инквизицията. Но едно нещо    о н е з и   не можаха да постигнат. Не го направиха  “нов човек” и  поданик на тяхното бездарно време, възпято от стихоплетците им. Напразни бяха усилията им да му внушат, че истината е това, което само те прокламират. Палежев запази убеждението си, че правдата и смисълът на живота ще си останат в словото на Далчев, в прозата на Константин Константинов, в гримасите и гърчовете на Константин Павлов. И в този смисъл, макар и да прозвучи парадоксално,   Палежев трябва да е благодарен. Защото обстоятелствата, заради които трупаме горчивото  познание за живота и човешката природа, за историята и обществото, предполагат непременно   благодарност – онази безсловесна благодарност, при това с неизбежните уговорки, но една  задължителна благодарност, имаща и  значението на присъда и  категорично отрицание.

         Ако инквизицията бе тиха, съвсем тихи бяха  и  героизмът, и стоицизмът на потърпевшите. Не можеше да бъде другояче. Заради онази патологична решимост, с която режимът, уж понякога снизходителен, не забравяше никога, че наложи ли се, той ще  прибегне пак  до канибалството.  И той прибягваше. Нали не сме забравили кога и защо убиха автора на “Задочните репортажи...”. Какво можеше да прави тогава Палежев, на какво можеха да разчитат и онези, отказали  да станат конформисти? Книгата ни дава отговор и на този въпрос, а  той е следният: разчиташе се най-напред на волята за чест и достойнство, на мъжеството да  съхраниш човешкото в себе си и да не лъжеш, както го изискваше Солженицин. Разчиташе се на онази солидарност, проявена от другите, мислещи  като теб. И на  опита да ти помогнат  дори  онези,  отрекли се вече до някаква степен от предишните си вярвания. Колаковски казва, че комунизмът постоянно произвежда “свои собствени критици, еретици и отцепници”, разобличаващи “нищетата на действителността”. Палежев  споменава и за тях, говори ни за жестовете им на съпричастност, пронизани от болката на безсилието и от дарбата да състрадаваш.

         Основното внушение на  книгата бих определил с думите на Албер Камю, призовавал да не бъдем никога  на страната на инквизицията. Тя, където и да бъде, както и да е оцветена, представлява отрицание на човека. Тя го превръща в анонимна собственост на колектива и държавата, в страхливо и безмозъчно подобие на човек, нямащ вече минало, настояще и бъдеще. Нямащ и някакъв само негов, личен хоризонт, за да го превърне в онзи зид от Далчевото стихотворение, на който абсурдът лепи своите афиши. В книгата има доста примери за инквизицията, отнела и живота на Тонка Никола Обретенова, като  и дефинирала не един и двама от нашите  писатели като врагове. Разказаното за творците, които Палежев е познавал и обичал, напомня и за превъплъщенията на все същата инквизиция. Пример за това е също и случаят с Константин Павлов. Ето какво пише Йордан Палежев: “Отново 1965. Нападките върху Константин Павлов се превръщат в истинска канонада. В битката срещу неговата малка книга, озаглавена простичко “Стихотворения”, се включват едрокалибрените идеологически оръдия на държавата – официозните “Отечествен фронт” и “Работническо дело”.

         “Истината води към народа. А той, Константин Павлов, който “безкрайно уважава себе си”, “суетното насекомо”, което хиперболизира своето “аз” и смята, че слънцето е за него само...”свещичка”, се уединява в симпатичната бащина къщица в Курило не да бъде сред хората. Не за да им свети – с поезията си. Не да разкрива техните въжделения. В душата му гори озлоблението” /с.84/.

         Йордан Палежев привежда и друг цитат, пак едно от откровенията на инквизицията и също  под формата на критически отзив: ”Стиховете на К. Павлов са убежище на животни, паразити, насекоми, кучета, свинчета, коне, паяци, мухи, бълхи, риби и пр. На полесражението отсъствува само човекът, нашият съвременник, българинът!...”. Тук посочвам, че през 1965 година студентът Палежев е трябвало да напише дипломната си работа за съвременната поетична сатира. Един от авторите, който е щял да изследва, е Константин Павлов. И бързам да добавя, че същият този Коста Павлов години наред не бе издаван. Както не го издаваха и Николай Кънчев. Константин  Павлов, разбралият напълно  как “Ужасът си променя характера” /”Капричио за Гойя”/, но си  остава пак “зверски цялостен/ и зверски безкраен”. Защото това е ужасът, наречен  и н к в и з и ц и я.

          Такова бе времето на митовете и палачите, настанили се удобно и без да бъдат викани  в изтерзаната душа на мислещия човек. Константин Павлов не го убиха. Радой Ралин не го изпратиха на лагер, но изгориха една от книгите му и години наред го държаха без работа. Далчев трябваше да мълчи прекалено  дълго, докато  не започнаха да го издават. Но  нека не  забравяме, че и след смъртта му не спряха да говорят за “далчевщината” като вредно и опасно явление. През това време Палежев е живял съкровено в   света на любимите си поети. Като  истински естет се е наслаждавал на техните художествени  и смислови инвенции, изтъкнати  и в книгата му. Събирал е своите антикварни книги, един знак от живото минало, напомнящ му за по-добри времена. Палежев е бил щастлив, че познава Михаил Арнаудов и Далчев, когото е поканил на литературна среща в Русе. Дошъл в София, той общува сърдечно с Александър Геров и Радой Ралин. Тормозът от страна на инквизицията е  продължавал, но той  той е решил да бъде извън  полесражението, където се намираше  не честният ни съвременник, а неговата имитация, лишена от силата на онзи морален и естетически  вкус, за който пише Збигнев Херберт. На това  “полесражение” Палежев е  нямало какво да прави. Нито е поискал да бъде там, нито пък някой друг го  е поискал от него. За това, което са поискали, Палежев пише в краткия фрагмет за своето първо изселване от София: “В районното управление на МВР разговорът е повече от формален: “Наредено ни е и ако доброволно не се върнеш в Русе, ще те закараме по етапен ред!”/ с.124/. Веднага след това следват думите му:”Срокът дори е дълъг – пет дни. Мога, като Захария Стоянов покрай железницата от Варна, да стигна и пеша”. Браво за тези иронични интонации! Палежев има дарбата за тях и примерите в книгата му са  много. Те ми напомниха за онази себеирония у Захарий Стоянов, придаваща още едно достойнство на неговите “Записки...”. И като споменах името на Захарий, нека да припомня колко много направи и Палежев за  открояване на значимото и неповторимото в неговата личност и  съдба.

         Но да се върна пак на “Тихата инквизиция”. От послеслова на Палежев ще разберем отново какво значи да си бил в онази трайна  връзка с духовното, с културата и нейните създатели, с местата, свързани с живота им. Тръгнал след толкова години по улиците на София, Палежев няма да срещне вече Атанас Далчев. Няма да зърне и Константин Константинов на неговата улица “Цар Иван Шишман”. Едно време си е отишло безвъзвратно, за да се превърне във  в ъ т р е ш н о    време,  в свидно  достояние.  Да, съгласен съм с Палежев и когато пише там, че “Тъй желаната радикална промяна не настъпи”.  “Не става...”, както ни признава авторът  в поредната си и последна равносметка, направена в книгата. Или още не е станало, ако трябва да изразя собствения си и така слаб оптимизъм. Не е станало поради много причини, особено поради тази, че наследниците на някогашната инквизиция не са се променили много като морал. Иначе щеше ли един от тях да сложи на корицата на книжката си и образа на Баба Тонка, чиято внучка тъкмо инквизицията уби през есента на 1944... Щяха ли да бъдат пак на предните  места в живота онези, отстоявали преди  вандалщините на “новото време”. Не е станало, ако щете и заради най-младите, много от които не се интересуват от миналото, обсебени само от повелите на своя  прагматизъм и хедонизъм. Не става заради всички нас като един народ, който не се е пробудил още за истините на съдбата си, за прегрешенията си и за прегрешенията на другите, имали ни неведнъж като  играчка в ръцете си.  Но и сега си мисля, че все някога нещо ще се случи,  ако разполагаме с една безкомпромисна и съзидателна памет, която ще ни позволи да се  самонадмогнем. Една такава памет е предизвикала появата на поместеното в книгата на Йордан Палежев.  Това е паметта, без която няма почит към предходниците и традицията. И това е паметта за онези, които искаха да нямаме предходници и  традиции, тоест -   к у л т у р а.

         Октавио Пас, поет със световна известност, говореше в една от книгите си, че диктатурите на XX век отидоха доста по-далеч от средновековната инквизиция. Ако тя, такова е твърдението му, измъчваше и  убиваше тялото, за да спаси уж човешката душа, въпросните диктатури убиваха преди всичко душата. Паметни са тези думи, не бива да се забравят. Те  звучат ужасяващо, до степен, че отнемат и най-малкото евентуално желание за прошка и оправдание. Но преди всичко те предизвикват съвестта и съзнанието да помним и пак да помним колко зло се таи в човешката природа. И кой друг, ако не културата, ако не словото и палитрата, както и музиката, би спомогнал да овладеем черното начало в душите си. Затова книгите на Василий Гросман и Примо Леви, както и написаното на български с тази проблематика, са с такова голямо значение. Те атакуват паметта ни с единствената цел да не забравяме за Злото, които се намира  в нас. Те напомнят какво в човека не е човешко, а това го прави в рамките на жанра си и по своеобразен начин, без натрапваща се претенция, и “Тихата инквизиция”. Затова и тази книга, написана от един талантлив автор, трябва да се прочете. Напомнят, че занапред, както и да върви историята, трябва да бъдат отхвърляни  всякакви  идеи за ново време и нов човек. Защото прилагателното “нов” и въобще прилагателните на утопията, както и на стремежа да се иска повече от това, което позволяват човешките  предели, да се  иска само на основата на себичността и инстинктите, означава само едно – появата на някаква инквизиция. Или в по-добрия случай и на фарсово равнище – раждането на онази сивота и посредственост, прикрити с предпочитаната от масовия човек тоналност на заблудата и глупостта. А това пък означава, че при липсата на предишната инквизиция, някой друг е започнал с репресиите си и с убиването на душата. Точно както е днес, но това вече е повод за  по-други размишления.

Йордан Палежев, “Тихата инквизиция”. Изд. ателие Аб, Издателство Авангард принт. 2009 г.