Зен и изкуството да се поддържа цивилизация

Тези дни си препрочитам една стара, стара книжка – „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”. Основната идея се върти около разликите между „класическото” и „романтично” съзнание, около баланса между рационално и ирационално. Авторът отбелязва, че много от хората имат „романтично” съзнание, което отказва да мисли нещата откъм тяхната „невидима”, рационална страна, а просто се задоволява с непосредственото наблюдаване и съпреживяване на явленията около нас. Всъщност не просто се задоволява, а подсъзнателно отхвърля „класическото” съзнание, онова което се стреми да види нещата взаимосвързани и подчинени на една невидима вътрешна логика. Парадоксът е, че през цялата човешка история представителите на „класическото” съзнание винаги са били незначително малцинство, но в същото време тяхното влияние върху човешката цивилизация е било винаги доминиращо. И шкафовете за обувки, и тостерите, и колите, и сградите, и Колизеумът, пирамидите, цигарите, и дори презервативите са продукт на „класическото”  съзнание. А се ползват от „романтици”. Оказва се, че целия свят на мнозинството от човечеството се състои от неща, които те вътрешно отхвърлят. Просто животът, който живеят им е натрапен. Съвсем близко до акъла е, че ще се бунтуват – кой както може.

Някои полудяват – психичните разстройства са израз точно на това разминаване на вътрешния и външния свят.  Други стават тесни специалисти – ходят на работа от 9 до 5, знаят в детайли какво може да им се случи в този интервал от време, но отказват категорично да мислят какво им се случва преди или след това, или какво му се случва на съседа. Огромно количество се отдава на хобито си – да гледа мач, да лови риба или да прави секс – все неща, които не искат „класическо” съзнание. Немалка част са тези, които стават активисти и се втурват да осмислят живота си със защитата на някаква кауза. Например да осигурят жизнено пространство на своята нация (в Германия наистина е било тясно за амбициите на някои) или пък просто да разкарат от очите си „другите”дето им пречат да си живеят щастливо. Все неща които ги има от памтивека – откакто „романтичното” съзнание е било поробено от „класическото”. В днешно време обаче се появи нова „кауза” – да освободим планетата от човечеството. Или поне от 5 милиарда от него. Твърде много са за някои. Защо? Да, но „защо” е грешен въпрос в този случай. Това е „класически” въпрос, а идеята за излишното и опасно човечество се ражда от непосредственото, „романтично” възприятие на ужасно сложния ни свят. Той е станал толкова смразяващо „класически”, толкова свързан с невидими причинно-следствени връзки, че съвсем нормално се възприема от активистите за прочистването на планетата от човечеството за неестествен и опасен. И съответно подлежащ на просто отхвърляне. Както е казал един класик, има човек – има проблем, няма човек – няма проблем. Изчезват 6 милиарда – нямаме никакви проблеми.

Тези мисли ме споходиха като гледах вчера репортажите от цял свят за изписването с човешки тела на числото „350”. На много места са се намерили (най-вече млади) хора, които уж на пръв поглед извършват напълно рационално, „класическо” действие – знаят как да се подредят, знаят дори за какво се подреждат. Никой обаче от тях никога не е изследвал рационално каузата за която се борят. Някой им е казал, че „изследвания” предричат апокалипсис, ако нивата на СО2 надвишат някакво определено ниво. И те вярват – просто никога не са били подготвяни да четат изследвания. Точно както навремето малцина са може ли да четат Евангелието, но мнозинството е вярвало без дори да може да чете която и да е книга. Някой им е казал, че дори когато дишат изхвърлят „отровния” газ СО2. И те вярват, като дори не правят опит да се замислят (по „класическия” начин), че за растенията (които иначе за тях са икони) този газ е жизнено необходим, както за нас е жизнено необходим кислорода. Те са толкова невежи (това е точната дума) за историята на човечеството и за историята на планетата, която ще спасяват, че смятат за напълно достоверно, че живеем във времена на някакви небивали „климатични промени”.  А най-големият майтап е, че си представят спирането на климатичните промени горе-долу като врътването на ключа на лампата, а за мнозинството от тях дори простото врътване на ключа на лампата си е чиста мистерия. – нито знаят как се прави ток, нито знаят как достига до тях, нито дори какво е това лампа – това са рожби на онзи неразбираем и ужасен „класически” разум, който ежедневно ги тормози, който сега тормози и планетата. Горката планета.

От гледна точка на „класическото” съзнание има някои интересни въпроси. Кой е този „Някой”, който пусна партенката за необратимото глобално затопляне? Кой е този „Някой” който твърди, че СО2 е „вреден”газ? Кой е този „Някой”, който смята, че 5 милиарда от нас са излишни?

За да си отговорим на тези въпроси, трябва да направим един „класически” анализ на обществото. Какво е това общество, как то функционира и защо понякога ражда идеи дори за собственото си унищожение?

Най-общо казано, обществото е система от норми, които регулират поведението на отделните хора, така че да се получи едно органично цяло. Някои от тези норми са неписани – предават се от уста на уста – т.нар. морал. Други са писани – установени закони, които предписват какво да се прави или да не се прави в дадени ситуации. Точно писаните нормите изискват една система от процедури – кой ще приема законите, кой ще следи за тяхното спазване и кой ще наказва, когато законът е нарушен. Тази система от процедури може да оживее само ако някои хора се посветят изцяло на нея – те не правят нищо друго, освен да „управляват” чрез закони и наредби. Възниква класата на политиците и бюрократите. Исторически тази класа е възникнала в рамките на националните общества. Днес обаче тя се опитва да се репликира на глобално ниво. Животът на отделните хора вече не може да бъде поместен в рамките на старите национални общества и съответно основата заради която възникват националните бюрокрации и политически върхушки им се изплъзва под краката. А те трябва да живеят – те не умеят нищо друго освен да управляват като вменяват на другите какво и кога да правят чрез някакви закони. И се започват напъните за създаването на глобална политическа класа и глобална бюрокрация.

Първи беше Римският клуб. Там се ражда идеята, че човечеството е изправено пред катастрофа от планетарен мащаб. И че „Някой” трябва да направи нещо по въпроса. Според писанията на този Клуб обаче, опасността идва изчерпване на ресурсите и ръстът на населението. Да, но тези заплахи са противоречиви от гледна точка на крайната цел – формирането на едно ново световно правителство. От една страна е посочен проблем, но всеки опит този проблем да бъде решен, означава някаква форма на геноцид. А това не може да се прегърне от „романтично” мислещите маси, като тяхна собствена кауза. Тогава се решава да се разиграе козът със „застрашената” планета.

Започват да се сочат какви ли не процеси, които променят околната среда, в която живеят хората. Скоро обаче се оказва, че за много от тези процеси има локални и ефективни решения, които не изискват световно правителство. Тогава се решава да бъде изтикан на преден план такъв проблем, който няма локални решения. Който изисква международни  комисии и протоколи. Който в един момент де факто ще изземе функциите на националните правителства и те ще са принудени да предадат националните суверенитети в ръцете на новото световно правителство. Точно с тази цел се създава Международния панел за климатични промени. Точно с тази цел първата тренировка беше протокола Киото – няма значение, че той бе е неефективен по отношение на официално декларираните си цели. Не беше важно да се намаляват парниковите емисии, а да бъде проигран механизмът за отнемане на суверенитет от националните държави. Точно с тази цел се събира и форумът Копенхаген. Най-вероятно на „класическите” мозъци, които стоят зад това мероприятие им е пределно ясно, че климатични промени е имало и винаги ще има, но според тях сега е назрял момента за следващата стъпка към господството на новата световна бюрокрация. Следващата стъпка е създаване на орган, който ще следи за прилагането на протокола от Копенхаген или както там ще го нарекат. А след това някой ще трябва да раздава правосъдие. Какво ще стане, ако този план се осъществи?

Първата и непосредствена цел на социалните инженери е да спрат или поне да забавят във времето надигането на икономическата мощ на Третия свят. Ограничаването на СО2 емисиите е пряк удар върху енергетиката на тези страни, а оттам и върху тяхното развитие. Ако това развитие бъде спряно, социалните противоречия в тези страни ще ескалират и ще започнат кървави конфликти, които ще „поразредят” излишните 5 милиарда (да казвам ли кой ще продава оръжието).

Да, но пък и населението на развитите страни не е малко. И това създава проблем – как да се създават непрекъснато нови работни места, при положение че и половината от сега съществуващите са изсмукани от пръстите само и само да тушират социалното напрежение. Ограничаването на СО2 емисии ще удари и тези развити икономики и постоянно смъкващия се жизнен стандарт ще принуди населението да започне да се свива още и още.

А над всичко това ще бди новата световна върхушка. Тя ще решава кой да живее и кой да умре. Тя ще продава новите „чисти” технологии  на онези с „романтичните” съзнания, които с радост ще „спасяват” планетата. Има ли надежда в този апокалипсис, който ни го готвят с такива иначе мили и трогателни кампании като тази с числото „350”?

Единственият изход е „класическото” съзнание. То да стане масово, да бъде отнет от правителствата и бюрокрациите монополът върху рационалното мислене. То да стане не привилегия за малцина, с която те да манипулират децата ни да изписват с телата си тъпотии, а естествено състояние на духа на всички нас. Време е човечеството да се раздели с романтичната си младост.

Ебаси утопистът съм …

Блогът на Йордан Янков - http://www.gs-research.org/wordpress/