Как ще се срещнем след двайсет години...

Двадесет години от 10-ти ноември 1989-та. Вълнение и много приказки, медиите се подготвят, поръчват се интервюта, правят се социологически изследвания, пишат се анализи и мемоари. Няма как – двадесет години от началото на прехода – важна дата, ключово събитие в новата ни история...

Какво се е случило на 10-ти ноември 1989 г.? Нищо. Един пленум на БКП е приел оставката на едон одъртял комунистически диктатор. Е, малко са го изментили другарите – с благословията на Кремъл – че ще престане да бъде Първи партиен, но ще остане Първи държавен ръководител. И затова приемат подадената преди година оставка с благодарности – само дето въпреки благодарностите не му дават думата по въпроса. И тогава той разбира, че са му скроили шапката – изцяло и окончателно; челюстта му увисва от смайване – и придобива дебилния поглед на изментен селски хитрец.

Това е то 10-ти ноември – отначало до край комунистическо мероприятие. Дворцов преврат – както го определяхме на времето. Героизирана медийно дата – която да легитимира комунягите като перестройващи се градители на утрешния ден – и да се знае, че преходът от тоталитаризъм кам демокрация е тяхно дело.

Да, тяхно е. Само дето ни докара не до демокрацията, а до корпоративната мафиотизирана държава.

Тези, които празнуват с 10-ти ноември началото на многострадалния български преход, са същите, които твърдят, че преходът бил свършил. Не, не е. Демокрацията е далеч отвъд хоризонта. Приключи само техният сценарий – този за прехвърляне на политическата власт на икономически релси. Приключи успешно – няма как да не го признаем.

Тогава не знаехме за този сценарий. Не подозирахме какво ни очаква. Е – може би някои от нас знаеха и подозираха, но си траеха и изпълняваха поръчения. Радвахме се като деца – спомням си, че на 10-ти, когато се разбра за падането на Тодор Живков, даже таксиджиите отказваха да взимат пари от своите клиенти, толкова опиянени бяха от неочакваната вест.

Радвахме се – само дето не бяхме имали куража сами да предизвикаме радостното събитие. Само дето не бяхме бдяли дни наред на Вацлавски Намести – като чехите, не бяхме стояли под куршумите като румънците (колкото и измислена и режисирана от Секуритате да беше тяхната революция), не бяхме водили свирепи улични боеве с полицията като хората от полската Солидарност, не бяхме стояли с голи гърди като латвийците срещу танковете и бригадите на ОМОН в Рига. Не бяхме направили нищо – или поне не на 10-ти.

Има други дати, на които все пак направихме нещо. На днешната да речем. Прегледах днешната преса – никой не си спомня какво се е случило днес – преди двадесет години. На 26 октомври – сблъсъкът пред “Кристал”, разбира се. Първият сблъсък навластта с  хора, провеждащи неразрешена гражданска акция.

Спомням си събитията като ден днешен. Събирането пред френската гимназия, на което довтасаха общинари и цивилни ченгета с последно предупреждение да си преместим публичната подписка срещу проекта “Рила – Места” на “отреденотото за нея място” в Южния парк.

Микробусът малко след това, натъпкан с биячи, които с удари, блъскане и тътрене по паважа нахвърляха вътре неколцина от нас и отпрашиха; обувката на Димитрина, която остана самотна да лежи на паважа. Мигновените колебания и решението: не, ще продължим!

Ченгетата, които вървяха като хиени покрай нашето шествие и отвреме навреме откъсваха по някой – уж за проверка на документите. Градинката, плътно оградена от униформени милиционери. Тълпата от “разгневени граждани” – а всъщност преоблечени барети и кадри от контингента на “спортистите” – сиреч бъдещите мутри – които крещяха срещу нас и ни освиркваха.

Гадният тип, който изтръгна фотоапарата от ръцете на Майк Пауър и го стъпка с крак върху плочките, а сетне се покри в тълпата на разгневените. Камионетките и бусовете, строени край тротоара в очакване на “изнасянето”. Как внезапно почнаха да ни прихващат отзад и да ни натикват вътре; как Вероника Николова крещеше на всички – и най-вече на успелите да пристигнат чужди журналисти и дипломати: “Отвличат Петър Слабаков! Отвличат Юрий!” – докато и нея не я потътриха по паважа и хвърлиха като чувал в някакъв бус. Хватката, с която ми извиха ръцете отзад и ме заблъскаха, просъсканото в ухото “Тръгвай, гад!”

Тези неща се помнят. И има защо да се помнят. Заради усета за свобода, която изпитах, вървейки по “Раковска” към “Кристал”: бяхме направили нещо срещу тяхната воля, бяхме се противопоставили, бяхме пречупили страха в себе си, бяхме станали свободни. Няма по-благословено и по-силно чувство от това – и много рядко в живота си съм се чувствал тъй щастлив.

Така беше и на трети ноември – когато внасяхме петицията в Народното събрание – имаше стотици, ако не и хиляди ченгета в уличките около “Александър Невски”, бяха задължили тъй наречените “Доброволни отряди” от всеки район да доведат по двеста човека; имаше униформени и цивилни, арестантски камионетки и полицейски кучета – въпреки това дойдоха към три хиляди души.

Вече знаехме, че колкото и плашещи да са, този път няма да посмеят да направят нищо – бяхме победили. И беше наистина радостно – когато всички тези хора скандираха “Демокрация!” и “Свобода!” пред все още комунистическото НС – и беше наистина щастие да чуеш и да видиш това – първата свободна демонстрация в България след повече от четири десетилетия терор...

Разбира се, много неща не знаехме. Не знаехме, че само пет години по-късно някои от нас ще стоят на депутатските банки на партията, която на 26 октоври изпрати биячите си срещу нас. Не знаехме, че друг един ще стане кмет на София и ще заплашва с полиция протестиращите срещу комунистическото правителство, заради което столичани ще го гонят по софийските улици с надеждата да му теглят един хубав бой. Не знаехме,  че никой няма да понесе отговорност за нищо от натворените в тези десетилетия безобразия. Не знаехме, че за самия побой пред “Кристал” ще бъде обвинен единствено ръководещия операцията офицер, подполковник Бонев, че след тези несправедливи обвинения той ще се самоубие, а след него и жена му... Не знаехме, че някои от нас не толкова се протестрирали срещу режима под благовидната версия с проекта “Рила-Места”, колкото са изграждали удобни за бъдещето си политически биографии...

Можем ли да се срещнем с всички тях сега – след двадесет години? Уви – няма как да се срещнем. Защото наистина тръгнахме заедно – срещу идиотщината, която представляваше живота в тогавашната комунистическа България. Заради това против участвахме в протести, разпространявахме декларации, давахме интервюта на “Свободна Европа”, правехме самиздати.

Но имахме различни проекти за бъдещето. Би било добре да се каже: някои успяха, някои не... Истината обаче е друга: нито един не успя. Нито един, който е мислен искрено и истински.

Нито един – освен този на другарите с двойни биографии и имена; проектът, замислян в централите на КГБ още от началото на 80-те – и съответно преработен и побългарен от родната ДС. Проектът, в който “денят Х” е тъкмо десети ноември, а 26-ти октомври влизаше в сметката само доколкото предпоставяше и обслужваше събитията на тази дата.

Или може би изобщо не влизаше в сметката, но беше по съответен начин преразказан, осквернен, употребен. И с оглед на тази употреба не е толкова важно кой е бил там и кой не е бил, нито пък кой колко е бит от ченгетата.

Там го нямаше например Стефан Гайтанджиев – но благодарение на авторитета и славата на “Екогласност” същият го имаше в СДС – в качеството му на главен секретар и основен кадровик, който определяше състава на депутатските листи. В резултат – СДС влезе във ВНС със 144 депутати, а излезе оттам с 39. И се почна една, дето и до днес не е свършвала...

Затова няма как да се видим след двайсет години – с каквато и болка да си спомням събитията и лицата оттогава – и Димитрина, и Вероника, и Лора, и Юрий, и Слабака – въпреки всичко!, и кой ли още не... Просто няма такава песен, не е измислена и няма да бъде...