Преходът като феодализация

Сапунката с изчезналия доклад на ДАНС е на път да измести от центъра на общественото внимание далеч по-грандиозния скандал с "черничкия Красьо" и неговото тефтерче с телефони на висши магистрати. Всъщност и двата казуса потвърждават нещо, което публиката интуитивно знае много отдавна. Някой да се е е изненадал, че ДАНС се оказа машина за интриги, която различни противоборстващи кръгове от паралелната власт в България се опитват да използват по свое усмотрение? Да има изумени от несъмнените доказателства, че корупцията и задкулисието започват от самия връх на правораздавателната система? Изненадани изглеждат единствено казионните медии, които години наред поддържаха таен договор с властимащите и бяха наложили една специфична "политическа коректност", според която напук на очевидностите черното не бива наричано черно, а "не съвсем бяло, май". Затова и откровено жълтите вестници изпревариха по тираж останалите – защото с уличния си език и тематика създават усещането, че не спазват табутата.

Скандалът с "тефтерчето на Красьо" е грандиозен не само защото разкрива безобразия в институцията, която трябва да ни пази от безобразията. Нерегламентираните контакти между магистрати и лобисти би трябвало насочат обществения гняв срещу

една от свещените крави на прехода – "независимостта" на съдебната власт

Доколко "независима", т.е. безотговорна, правеща каквото си иска, неотчитаща се пред никого, може да бъде една институция?! И какви са начините тя да бъде направена поне малко "зависима" от забравени в България понятия като морал, справедливост, честност?

Всъщност капсулирането на съдебната система и превръщането й в затворена крепост, където важат не правилата, а личните "връзки", е само най-драстичният пример за лошия начин, по който се автономизираха редица сфери на обществения живот след 1989 г. При комунизма партията-държава беше вездесъща, контролираше всичко – от армията до филателистките дружества. Подарената на 10 ноември "свобода" отведе махалото в обратната посока – в безусловна ценност се превърнаха "независимостта" и "автономността". В икономиката е ясно, там приватизацията създаде свободни икономически субекти. Аналогични процеси протекоха обаче и в неикономическите сфери. Към съдебната система можем да добавим например синдикатите и държавните висши училища. Държавата сякаш се изтегляше отвсякъде, а в обществото се обособяваха все нови и нови парцели и феоди, в които намесата "отвън" вече беше почти невъзможна. Всичко това на фона на тоталитаризма ни изглеждаше добро, голяма крачка напред.

Има обаче едно голямо "но", което вгорчи либералното въодушевление. В повечето "независими" и "автономни" институции, организации и общности се

възпроизведоха йерархиите и инерциите, наследени от Живково време

Тук социологията би могла да говори за статуси и хабитуси, но обикновеният човек си го формулира така: "Комунистите и ченгетата са отново навсякъде." Това е лесно обяснимо, като се има предвид, че комунистите и ченгетата бяха явният и таен елит на страната, когато започна преходът. Големият проблем не е в това, че нововъзникналите феодални владения имаха точно този вид и състав, а че "независимостта" им гарантираше, че ще останат такива и в бъдеще. В тези бюрократични крепости въпросите не се "решават" по правила, а се "уреждат" на базата на персонални отношения, включващи размяната на дребни "услуги". И най-лошото – за разлика от икономиката тук не можем дори да мечтаем "невидимата ръка на пазара" да отсее добрите от лошите.

На теория изтеглилата се държава трябваше да бъде заменена от медиите, които няма да позволят на "независимите" да се самозабравят. Което не се случи. (И една от причините е, че самите медии бяха продукт на подобна конверсия). Сега на гражданите им е позволено да избират какъв прах за пране да си купуват и коя партия да поставят на власт, но не могат да влияят върху автономизиралите се, заживели напълно свой, безотчетен живот институции и организации. А именно

в тях се съсредоточава все повече и повече власт

А може би трябва просто да се спазва законът, а оттам нататък всеки да си е независим колкото си иска? Само че "спазването на закона" включва сложна мрежа от механизми и процедури, съчетани с воля и желание, които много лесно могат да блокират в условията на едно феодализирано, парцелирано публично поле.

Мнозинството на ГЕРБ и подкрепящите го "десни" партии имат шанса да направят опит да спрат феодализацията, започнала от времето на Кръглата маса. Ясно е, че лесни решения няма. Директното връщане към централизиран държавен контрол може да ни върне към практиките на авторитаризма. Не по-малко опасен обаче е вариантът да се остави всичко на самотек. Трябва да се търсят гъвкави решения, смесени форми на контрол. Прозрачност, отчетност, отговорност. Това би трябвало да са насочващите принципи. Най-належащото, разбира се, е да се прекрати скандалната "независимост" на съдебната власт и прокуратурата. Впрочем

дерибейството не следва да бъде наричано независимост

Ама конституцията не позволявала – тогава да се промени конституцията! Защото едно е сигурно – историята не познава неработещи демокрации. Демокрацията или работи, или се превръща в някаква форма на диктатура. Добре е политическите ни мъже да мислят и за това освен как да "вържат бюджета" и какво да кажат по повод изчезналия доклад на ДАНС.

*Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател и заместник-декан на Факултета по славянски филологии в СУ "Св. Климент Охридски". От 1993 г. е редактор в "Литературен вестник"

От: http://dnevnik.bg/