ЧАЙКИ И ЗАПОРОЖЦИ

Евгений Тодоров

Едно време да имаше човек кола, не сега.

Бензинът беше почти без пари, движението – спокойно, паркоместа – бол. А да си ерген и да имаш кола – то си беше все едно да си Хю Хефнър. Бройките се навъртаха като километраж на кола, която кара с краден бензин.

Бай Пешо, стар приятел, който като ерген имал „Москвич 403”, вече не може да си спомни колко мадами е превозил с колата. С една задължителна спирка – в тъмната алея срещу ресторанта „Девети километър”.

Говорим за Пловдив – припомням.

Първият москвич в града е купен за 22 хиляди лева – спомня си един по-възрастен пловдивчанин.

На пазара излязоха и вартбурзи, и шкодички – по 18 -19 хиляди лева.

Става дума за онези пари, които трябва да разделим поне на 10.

А на витрината на Спортния магазин се въртеше една червена спортна шкода, кабрио – както днес се вика, тогава тази дума не я знаехме.

Това чудо, което събираше очите на целия град, струваше малко над 25 хиляди – много пара за онова време. Значи днешни две и петстотин.

Постепенно обаче хората ставаха все по-заможни и започнаха да си купуват коли. Търсенето стана толкова голямо, че се налагаше да се чака. Но не на опашка като за банани, примерно.

За системата на чакане ще говорим по-късно…

Не помня кога започнах да чакам, но през 1979, когато взех книжка, нетърпението ми вече трудно се овладяваше.

На всичкото отгоре нямах и половината от цената – вече 5700 за „Москвич”2140, 6100 за жигула първия модел.

Приятелите, които вече бяха минали по този път, само се подсмиваха и пророкуваха, че пари ще се намерят.

Неповторимият миг дойде много бързо.

Бяха пуснали така наречените „дефорсирани москвичи – 2140, с буквата „Д” накрая. Доколкото си спомням бяха намалили мощността на двигателя, но затова пък колата вървеше с най-евтиния бензин.

Бяха докарали доста коли наведнъж, чакащите се чудеха дали да рискуват с новата модификация и неочаквано пуснаха колите без ред.

Събрах пари от сто места – както днес си купуват бентлита, и рискувах. Успешно. След време се оказа, че това е един от най-здравите модели – могат да се срещнат и днес по улиците.

Още не мога да забравя неповторимия руски аромат на салона – впрочем тогава за последен път карах нова кола.

Единствено смущаващ беше свежият като ливада зелен цвят на колата, но след като ти дават кола без ред как да избираш.

Не бях много доволен от модела, но като ден днешен си спомням моментът на първото удоволствие от покупката.

Една вечер валеше проливен дъжд. Излязох от работа, притичах до зеленото чудовище и след секунда вече бях на сухо.

Дръпнах смукача и запалих мотора – хвана от първото завъртване.

Зарадвах се обаче малко прибързано – трябваше да сложа чистачките.

В онова време беше рисковано да си оставиш чистачките без надзор – веднага ги свиваха. Затова ги сваляхме при всяко паркиране.

Та се понамокрих малко, докато слагах чистачките, и се върнах обратно.

Дъждът се лееше, мокри хора притичваха по улицата, а аз бях на сухо и топло. Колата не само, че ме пазеше от дъжда, но на всичкото отгоре и вървеше!

Кеф!

Някои мислят, че първият москвич е модел 403, а след него идват идват по големите номера. Всъщност най-напред от масовите серии дойде 407, после 403 и след това 408.

Моделът 412, който се продаваше най-много, вече беше съвсем нова дума на техниката.

Имаше и един модел ИЖ 2138 – ако не се лъжа, задницата му беше модифицирана, може би за да бъде в крак със световната мода, но всъщност си беше останал пак москвич, само че уродлив.

Още по-рано, някъде през 50-те години можеше да се срещне още „Победа”, която после започна да се произвежда в Полша и стана „Варшава”. Както и да й променяха и на нея задницата, отдалече приличаше на немски автомобил от преди войната. Което си беше и така – руснаците бяха прибрали доста техника и технологии от фашистите.

Големците караха „Волга”. Колата не можеше да се купи ей така, тя беше само за ведомства. С хромираните си части приличаше на американски автомобил, отпред на капака имаше еленче, което беше съветският вариант на Spirit of Ecstasy – фигурката на „Ролс Ройс”, или на мустанга на едноименния модел на Форд.

Директори, партийни секретари и председатели на ТКЗС-та се надуваха зад перденцата на служебните си волги – колата беше символ на престиж. А след години има позволиха и да си ги купят почти на безценица.

Първите мъже на държавата пък се возеха в Чайки. Този клас коли първо се водеха официално ЗИМ, после ЗИЛ.

Никога не съм влизал в такава кола, веднъж само надзърнах през една отворена врата и видях, че подът беше постлан с шарено килимче.

Единното социалистическо общество започна да се пропуква не защото нямаше свобода на словото, примерно, а защото вече се превозвахме по различен начин.

Разказваше се как жената на един партиен секретар пазарувала със служебната кола на мъжа си. Спирала пред някакъв магазин, пълнела чантата, качвала се обратно в колата и след 10 метра отново слизала – за да влезе в следващия магазин.

Някой пък се осмеляваха направо да кълнят: „А на тези с чайките да им еба майките!”

Социалистическите индустрии се напъваха да създават евтини коли, които да отговорят на повишеното търсене и на все още не дотам повишените доходи.

Така се родиха уродливите деца на развития социализъм „Запорожец” и „Трабант”. Що вицове съм чувал за тях, но въпреки това и те си намираха собственици, тъй като се продаваха почти без ред.

Изобщо проблемът с колите започна да става идеологически. Не можеше да се скрие какви коли карат хората на Запад, какви ние. Гледахме онзи живот по филмите, на Панаира или на паркинга пред хотел „Тримонциум”. Помня първия „Шевролет” – приличаше на самолет, а един ден се появи даже живо „Ламборджини”/тогава го изговаряхме с „дж”/ – караше го някакъв италианец. Около колата се събра веднага тълпа от зяпачи. Само след минути една от познатите хотелски проститутки цъфна щастлива в колата.

Публиката й изръкопляска за постижението. И в този момент май на всички ни се прииска да бъдем курви – само и само да бъдем на нейното място.

Една година улицата, по която минаваше международното шосе за Истанбул – тогава Е 5 N, влезе в ремонт и нашата квартална уличка „Чирпан” цяло лято беше нещо като магистрала, свързваща Запада с Изтока.

От сутрин до вечер седяхме на тротоара и пред нас като на парад минаваше световното автомобилостроене.

А в детските глави кънтеше въпроса: „Защо смотаните турци-гастарбайтери карат фордове /най-вече „Таунус” в този момент/, а бащите ни не можеха да си купят и москвич?

Каквото и да ставаше, не губихме надежда, че ще ги настигнем и в автомобилостроенето. След като нашата система създаде първия спътник, роди първия космонавт, конструира свръхзвуковия „Ту 144” и успешно изпита страховити междуконтинентални ракети, би трябвало да създаде нещо по-добро от запорожец.

Най-накрая решихме, да оставим нашите талантливи конструктори да се трудят спокойно над нови модели танкове и ракети, а ние да почнем да сглобяваме западни автомобили.

Но за тази нова ера в социалистическото автомобилостроене – следващия път.

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/