Неоптимистична теория за нашия народ

За нея се казва, че е "избухнала", но по-често, че е "дошла": "Когато дойде демокрацията..." Това "идване" до ден днешен съдържа някаква програмна безучастност, дори изненада.

След като демокрацията дойде, всички изтичахме на улицата. Искахме "Ко-ле-да!", "Из-бо-ри!", "Е-дин-ство!".

Сега излиза, че сме искали неща, които зависят от самите нас.

Гражданската енергия, акумулирана по площадите в онези години, постепенно се изхаби, ентусиазмът угасна. Идеята "до всяко добро същество да застане поне още едно" беше мила, но не проработи. Едни добри същества се оказаха лоши, други преболедуваха разочарование и избраха като стратегия на оцеляване мълчанието, социалното отшелничество, цинизма или емиграцията.

Така обществената среда загуби онзи химикал, който слагат в басейните, за да оцветява в червено водата около всеки, дръзнал да се изпикае там.

Днес почти единственият български дисидент, Желю Желев, казва, че не ни достига духът на общите каузи (бел. ред. - като изключим пъргавината, с която се правят описаните още от Иван Хаджийски "организувани единни фронтове на посредствеността").

"...Помниш ли, имаше през 1990 г. един лозунг: "Гражданско общество!" Толкоз се повтаряше, че бяхме почнали да се питаме: "Абе, тия да не обявят сега, че ще строим гражданско общество, както ония ни караха да строим социализъм? Пази Боже, защото "гражданско общество" по определение не може да бъде строено отгоре, под държавно ръководство. То се "строи" само, стига държавата и партиите да не му пречат." Така разсъждава Деян Кюранов в едно свое отворено писмо до Едвин Сугарев, публикувано през юни 1993 г.

Кой да предположи, че не в преченето ще бъде проблемът, а в леността, в самия национален чип.

Толкова години по-късно стеснената от реалността дефиниция на гражданско общество е просто съвкупността от граждански организации, от самоорганизиращи се граждани, които съществуват островно, без връзки помежду си и им е много трудно да се съберат за обща работа. В голямата картина няма доброволци, няма балами.

При липсата на добре представени общностни нужди проблемите на българското гражданско общество са проблемите на тези организации. Тях ги има, но те не успяват да променят другите граждани, нито да повлияят съществено върху властта.

Голямата победа е, че наложиха модата на NGO-шкото говорене – "един проект на Глория", "проектът ГЕРБ" и други подобни.

В условията на нисък граждански тонус дисфункционални обществени системи, пасивни хора, които мъчно се заявяват и групират около общ интерес за основно гражданско действие в наши дни, се счита изпращането на есемес.

В социологическо проучване, осъществено от "Отворено общество" през февруари тази година, на въпроса "участвали ли сте някога в благотворителни или граждански дейности" 57.8% от анкетираните, отговарят, че са изпратили SMS в благотворителна кампания (тези и най-разнообразни други данни ще бъдат достъпни съвсем скоро на opendata.bg)

"Уморен?... По-скоро бих казал разочарован от начина, по който се развива нашето общество. По-точно от начина, по който то не се развива" - Дими Паница*, една от най-интересните обществени фигури в България след 1989 г., трудно се задържа в полето на негативните констатации, дори когато обсъжда причините за преустановяването на дейността на неговата фондация "Свободна и демократична България" (ФСДБ). В продължение на 18 години (1991 – юни 2009) ФСДБ беше това, което рекламата на една марка телефони определя като quietly brilliant.

"Още през 1997 г. при анализ на поведението на българските фондации ФСДБ излезе като най-добрата, защото съчетава личен семеен ангажимент (на основателите Дими и Ивон Паница), семейни средства и осъществяването на полезни за други хора каузи", казва Красен Станчев, директор на Института за пазарна икономика.

Създадената през 1991 г. фондация работи със средства, резултат предимно от личните контакти и авторитет на Дими Паница.

Преди пет години например тенисистката Магдалена Малеева и Любомир Ноков помолиха приятелите си, вместо да им носят сватбени подаръци, да направят дарение на фондация "Свободна и демократична България". "Имам безкрайно уважение за нещата, които Дими прави, много ми е симпатичен. Идеята на центъра "Вяра, Надежда, Любов" - всяко дете, което се намира в трудна ситуация или живее на улицата, да може да намери помощ там - е прекрасна. Решихме да направим дарението, защото, познавайки Паница, вярвахме, че то ще бъде оползотворено добре", спомня си Маги.

Уникалността на фондацията е в това, че остава малка, прозрачна, гъвкава и свръх(и)дейна. Като добавим морал и дисциплина, получава се наистина рядък екземпляр.

"Не се сещам друга такава, която да изпълнява (не просто да финансира) проекти в толкова много и различни сфери. Е, знаем малко повече за проблемите на децата, но като цяло сме добри в това да напипваме важни проблеми и да събираме хората, специалистите, които могат да ги решат. Това е нашата идентичност", казва през 2006 г. изпълнителният директор Ленко Ленков.

Първата програма на ФСДБ в началото на 90-те години е "Деца на улицата" за бездомните деца и младежи, от която в края на десетилетието се появява и Дневният младежки център "16 плюс". Последната, продължаваща и в момента акция на г-н Паница и двучленния му екип, е връщането на българските архиви от Москва. В ножицата от 18 години попадат международна конференция "Карнегиевата анкета и Балканите днес", учредяването на "Джуниър ачийвмънт" - България, програмите за журналистически обмен на Балканите, Българското училище за политика, програма "Студентски дискусионни клубове"; журналистическият конкурс "Паница" (превърнат на десетата година в награда за гражданска доблест); създаването на Outward Bound® - България; създаването на Института за изследване на близкото минало, превенция на наркомании; програми за повишаване на квалификацията на социалните работници в институции за деца; издания, свързани с гражданските права, приемната грижа, безопасността по пътищата, сексуалното образование. Хуманните жестове и стипендиите дори не броим...

Ленко Ленков отбелязва едно от трайните въздействия на фондацията: "В много случаи това, което правехме, формираше езика (значи и мисленето), на който започваше да се говори за определен проблем в България."

"Моята цел никога не е била да строим империя. Набелязваме проблем, търсим решение и веднъж, като тръгнат нещата, хората като са обучени и знаят какво и как да правят... айде!, следващото! Скромни и спокойни си вършехме работата трима души", обобщава Дими Паница, който утре (2 ноември) навършва 79 години.

Според политолога Иван Кръстев, цитиран преди време отново на тези страници, в портрет на г-н Паница "начинът, по който се върна [в България] Дими Паница - интелектуално, политически и физически; начинът, по който концентрира всичките си контакти, многобройни познанства и финансови възможности, е единственият модел, който свързва България със страни като Полша, Унгария, Чехия, в които политическата емиграция беше реална част от модернизацията на страната, от връщането й в Европа. Цялата разлика е, че в Полша имаше един колективен Дими Паница в лицето на два-три милиона поляци, а в България Дими Паница беше просто един човек."

"Свободна и демократична България" я затвори кризата. Официално - финансовата криза. Неофициално – кризата на духа.

"Нещата не стават. Минаха 20 години от т.нар. преход и ние се влачим на опашката по един абсолютно скандален начин. Не сме създали истинско гражданско общество. Нямаме дебат, хора, които се ангажират... Обяснението за мене е, че нашите сънародници са абсолютно обезверени и може би погнусени от това, което виждат около себе си. Младите хора трябва да се бият, да се борят, а не да бъдат пасивни", казва Дими Паница. "...Хората много се оглеждат тук. Пишем се българи юнаци, ама в действителност не сме юнаци. Нямаме инициативи във външната политика. Не виждам никаква визия, само клишета.

Да не говорим за всички вътрешни скандали. За несъществуващата съдебна реформа, за организираната престъпност... Въпреки всичко това ние свършихме една хубава работа. Малка фондация, много скромни средства, но успяхме да свършим полезни неща, мисля, които ще останат."

Ще останат за нас, които сме пас

*Димитрий-Иван (Дими) Евстатиев Паница е от славен род, богат на исторически личности. Роден в София през 1930 г. Напуска България през 1948 г. Работи за кратко като банков служител в Париж, а през 1952 г. се премества в САЩ. Започва работа в редакцията на списание "Рийдърс дайжджест". През годините ръководи изданията за Европа, Близкия изток и Африка, за да достигне до поста заместник главен редактор. Оттегля се от работа в списанието на 1 юни 1994 г. Живее в Париж със съпругата си Ивон.

От: в. Капитал