Триумфът на „майчето“

Седмица след встъпването във втория си мандат Ангела Меркел превзе с щурм сърцата и умовете на Вашингтонския политически елит. Тя бе първият канцлер на Германия, удостоен с рядката чест да се обърне едновременно към двете камари на американския парламент. Преди нея това внимание е оказано само на Конрад Аденауер през 1957 г. но той говори на отделни заседания на Конгреса и на Сената.

Възторжените овации, ставането на крака, ентусиазмът, с който политическият елит на Америка посрещна Ангела Меркел във Вашингтон и прекъсваше многократно словото й, бе в пълен контраст с публичното й третиране в Германия в последно време.

За пръв път от десетилетия, след смятаните тогава за шик в левите медийни среди на ФРГ унизителни нападки срещу канцлера Хелмут Кол, наблюдавам тук през последните седмици такава широка, целенасочена, слабо аргументирана и озлобена медийна кампания. Предвзетото отношение на преобладаващо лявата публицистика в Германия съпровождаше през цялото време тежките коалиционни преговори на ХДС/ХСС с либералите. То не се спираше и пред злонамерени клюки, фоторепортажи с неловки пози и дори пред въвеждането в публично обръщение на замислен като презрителен прякор за Ангела Меркел – „майчето” („Mutti”).

Вчера, от Капитолийския хълм, „майчето“ показа на своите домашни медийни недоброжелатели как тя разбира своята историческа мисия и как е възприемана от света. В навечерието на юбилея от падането на Стената, в нейно лице Вашингтон приветства гражданката на поробения до преди 20 години Изток, която днес категорично води една от големите демокрации – мирно обединена и свободна.

Ангела Меркел започна своята 40-минутна реч - както се чу, внимателно съставена от нея самата - с благодарности към Конгреса за поканата да говори пред парламента именно пред годишнината от рухването на Стената. Много автентично прозвуча нейното вълнение, че е днес като канцлер на Германия в Съединените щати, които нарече „страната на неограничените възможности, която за мен в течение на дълги години бе страната на недостъпните възможности“.

Придружавана от депутата от Бундестага Арнолд Ваац, политически затворник по времето на ГДР, Меркел и с този жест подчерта своето разбиране за ролята на гражданската смелост, за свободата на индивида като условие за свободата на обществото.

Не можех да се освободя от усещането, че във Вашингто Ангела Меркел говори от името на всички нас – на живелите онова време на Изток приспособени, повече или по-малко примирени, външно нагаждащи се, макар и вътрешно отхвърлящи властващия режим. Тя разказа за тогавашното си възхищение от Съединените щати, за така мечтаните дънки „Левис“ за изглеждащата неосъществима мечта да ги посети, за вълнението, когато за пръв път вижда през 1990 г. Америка да израства от океана.

Ангела Меркел, жената, начело на изпълнителната власт на Германия, дъщерята на пастор Каснер, някогашната пионерка и комсомолка, благодари на Америка за нейната солидарност с Германия през годините на разделението, за помощта, за 16-те милиона военни и дипломати, служили в защитата на нейния свободен дял, без които, както каза тя „нашата днешна свобода и обединението ни нямаше да се възможни“.

Много други теми засегна в словото си Ангела Меркел – от защитата на човешките права по света и заплахата, която представлява Иран, отричащ правото на съществуване на Израел, през усилията за обща прозрачна и съгласувана финансова политика до наложителността от решителен поврат в опазването на климата на планетата. Но онова, което остава и което накара парламентаристите да я аплодират почти френетично бе пламенната й декларация в полза на трансатлантическото сътрудничество между Европа и САЩ. Европа и Америка са свързани не само от общата си история, каза канцлерът. Нас ни обединява много повече – нашата обща ценностна основа, общият образ на човека и на неговото достойнство, който заедно почитаме...

Именно тук усетих най-осезателно едно оглушително отсъствие в достопочтената зала на американския конгрес. Липсваше, и тази липса бе съвсем закономерна, фигурата на предшественика на фрау Меркел на канцлерския стол – Герхард Шрьодер. Наистина немислимо би било да си го представим в подобна обстановка, обект на такова уважително и възторжено отношение във Вашингтон. Герхард Шрьодер - човекът, който приложи толкова усилия за създаването на оста Москва – Берлин – Париж, който изгради предизборната си кампания на засилване подозрителността към традиционния съюзник на Германия – САЩ и на отдалечаването от него, който направи всичко възможно за да увеличи едностранната зависимост на страната си от руския нефт и газ.

Герхард Шрьодер, който стана служител на Газпром и днес кръстосва по бизнес поръчения между Москва, Пекин и руската провинция и събира парсата за мъгливата си консултантска дейност. И който предпочете да забрави думите от служебната клетва на всеки канцлер – „да вложа всичките си сили за благото на германския народ, да служа за неговото добро и да го пазя от несгоди“ и така изпадна от историята.

От историята, в която вече убедително навлиза Ангела Меркел.

Колкото и да се вълнуват и негодуват медиите, пишещи до днес със симпатия за нейния предшественик.