Пустинята на българския преход – статия първа

Не е новина това, че българите са най-недоволни от своя преход към демокрация, както става видно от представителното социологическо изследване, проведено от американския институт “Пю” в девет страни от бившия източен блок, включително и България – като е анкетирана представителна извадка от общо 14 000 човека. Би било странно, ако беше обратното – като се има предвид бутафорния характер на родната демокрация – както и традиционния скептицизъм на българина, свикнал да мери “хубавото” не през свободата, а през корема си.

Данните са категорични: ако през 1991 г. 75% от българите са одобрявали промените, днес техният брой е спаднал на 52%; с приблизително същите параметри се е сринало и доверието в пазарната икономика (от 73% на 53%). Най-драматичен от всички сривове обаче е отношението към управлението на страната – ако през 1991 г. 55% от българите са вярвали, че управниците се грижат за по-доброто им настояще и бъдеще, днес в това вярват само 16%. И най-абсурдният от всички резултати – въпреки че броят на доволните от живота си е нарастнал към четири пъти, 62% смятат, че при комунизма са живели... по-добре.

Няма как резултатите от това допитване – особено последния – да бъдат интерпретирани по друг начин освен като провал на българския преход към демокрация. Резонно е – и дори нещо повече: насъщно е! – да си отговорим на въпроса защо. Това ще бъде и целта на започнатата тук серия публикации, с които се надяваме да предизвикаме сериозна дискусия сред нашите читатели – като предварително обявяваме, че всяко разумно и добре обосновано мнение, което те изпрятят на нашия адрес [email protected], ще бъде публикувано като статия в нашата рубрика “България утре”.

Може би обаче преди да си отговорим на въпроса защо българите са толкова недоволни, трябва да си отговорим на един друг въпрос: дали действително българският преход се е провалил? Парадоксът е, че всички основания за негативния отговор на този въпрос са налице – и всички цели, които бяха формулирани политически при неговия старт (за такъв – поне според преобладаващото мнение –  се смята договореностите на Кръглата маса, проведена между управляващата БКП и опозиционните политически сили през януари-февруари 1990 г.), бяха на практика изпълнени.

Днес имаме: многопартийна система и свободни избори, свобода на словото, пазарна икономика, независима външна политика; присъединяването ни към цивилизования свят и семейството на европейските народи е потвърдено чрез членството ни в ЕС, националната ни сигурност е гарантирана чрез членството в НАТО (което между впрочем през 1990 г. изглеждаше направо невъзможно!).

Да продължавам ли? Много ясно съзнавам колко дразни това изброяване. Дразни – защото е напълно закономерен постоянния рефрен на българина: а имаме ли ги реално всички тези неща? Те са видими като фасада, тяхната наличност е утвърдена от външния свят – но имат ли съдържание отвъд фасадното си присъствие, каква е тяхната реална и осезаема реализация тук, в България? Не става ли дума за една чисто декоративна демокрация, под чиято маска се крие една корпоративна по своя характер и непоправимо мафиотизирана държава?

Да – вглеждайки се в ежедневното си битие, трудно можем да отречем, че тези въпроси са неизбежни. Неизбежен би трябвало да бъде обаче и още един въпрос, който недоволният българин, кой знае защо, не си задава. И той е: а от кого зависи това да е така? Защо Унгария, Чехия и Полша все пак стигнаха до някакви благоприлични резултати, а ние го докарахме доникъде? Кой ни е виновен за това – международното положение ли? Или – ако преведа този въпрос в българдския код от ценности: защо в Словения средната заплата е 1200 евро, а у нас към шест пъти по-малко?

Тези въпроси не случайно не се задават – или по-скоро отговорите им не случайно се премълчават. Премълчават се, защото са болезенени – и защото ерозират тъй нареченото ни национално самочувствие. Защото първият от тях е, че българинът не знае какво да прави със свободата си. Той не само не я цени – той се страхува от нея.

Страхува се да носи отговорността за всички свои действия, страхува се сам да определя своето бъдеще – и иска друг някой да поеме вместо него тази отговорност. Иска друг някой да му каже какво да прави, накъде да върви, кое е добро и кое е зло, кое е правилно и кое – неправилно; иска друг някой да определя моралните граници на неговото съществуване, да възнаграждава и да наказва.

Това е и истинската причина да предпочита мизерното си битие при комунизма, когато всички бяха еднакво нищи и еднакво безправни – пред сегашното битие в свободата, където има много потенциални шансове – но за да постигнеш нещо, трябва да можеш, трябва да искаш, трябва да вярваш в себе си.

Иначе казано: България се промени в годините на прехода – българинът е този, който не се промени. И големият провал на българския преход не е в това, че си останахме най-бедната и най-корумпирана държава в Европа. Големият провал е в това, че българинът не успя да еволюира от поданик в гражданин.

Не придоби гражданско съзнание и самочувствие, не се почвуства суверен на властта в тази страна, който избира своите управници не да го управляват, а да му служат.Не се създаде гражданско общество – и неговата липса е пагубния фактор в България, защото именно то е единственият възможен коректив на политическото разпасване и затъването в корупционното блато. И именно защото не се създаде гражданско общество, българският преход към демокрация не е приключил – защото без него и самата демокрация е невъзможна; той е нейната сърцевина, нейното съдържание.

От библията знаем, че Мойсей е водил своето племе четиридесет години през пустинята. Едва ли обетованите земи са били толкова далеч – и едва ли са били толкова обетовани. Водил ги е, за да забравят робството в Египет – и да си спомнят свободата, да се превърнат от роби в свободни хора.

Тъй че може би двадесет години не стигат, за да станем достойни за свободата си, за да приемем с достойнство отговорността си на свободни хора, които сами, със собствените си ръце, градят съдбата си. Може би сме още в средата на пустинята, кланяме се на Златния телец и се питаме къде се дянал Мойсей.