Пътят към нашите корени беше отрязан

Преди да потеглиш на път  трябва истински да си пожелал това пътуване, трябва да си го фантазирал  до последния му детайл. Пътуването е мечта, не е сезонна миграция. То е дар, който сам си правиш, постигайки своята цел  първо в себе си. Ако не знаеш,къде отиваш, винаги ще пристигаш  някъде другаде.

 Ние живеем точно в такова "другаде" – в чужда мечта, в която нас ни няма. Днешният "преход" не започна на десети ноември 1989 г. Походът срещу  самите нас започна четиридесет и пет години по-рано.  Последните двадесет години бяха само  опит да се заличат следите на една безжалостна духовна депортация.

Зарогващият паралел с библейския път през пустинята не е валиден за българите.  Не защото го няма Мойсей. Няма я вярата,  че ни води Бог на  отците ни – на св.Цар Борис-Михаил, на св.Климент Охридски, на св. Иван Рилски, на мъченика дякон Игнатий. Богът, който вървеше пред Захари Стоянов, пред Христо Ботйов и пред Стефан Стамболов.

 Пътят към нашите корени беше отрязан. И това беше най-голямото престъпление на фарисеите на безкрайния преход.

В Евангелието според Иоан, Изначалното Слово, слязло от Господа, е сравнено с грижовен, юдейски пастир. В простоватата алегория на апостола няма снизходителност към безсловесното стадо – онова, което отличава Благовестието от сухите тезиси на имперски едикт е диалекта на доверието – това е езикът на делото, подкрепящо, като хляба и раняващо, като Трънен Венец.

У нас липсват  добрите пастири и изобилстват словоблудстващи лъжеспасители. Те се боят от целта на нашия Изход и воюват да я забравим. Суровият ни път към Обетованата Земя те приравняват с унилия път към Египет. Това са проповеди на късогледи водачи, решили да печелят от безкрайното лутане из пустинята. Те се стремят да превърнат живота ни в скъпо платен, туристически круиз с олинклузив "оазиси".

Кой определя посоката?

Да се върнем в началото: Преди да потегли на път, човек трябва да постигне целта в самия себе си...

Това е само първата стъпка, началото на освобождението.

 Но ако не разберем, че вървим към душата си, винаги ще пристигаме някъде другаде.