Пустинята на българския преход – статия втора

Има едно конфузно терминологично двусмислие, когато говорим за българския преход от тоталитаризъм към демокрация[1]. Употребявайки това название, някак си е редно да се запитаме: чий беше тоталитаризмът, който с този преход приключва; кои бяха тоталитаристите, с които чрез този преход се сбогуваме?

Отговорът е несъмнен: тоталитаризмът е комунистическата власт в дотогавашната “народна” република – а тоталитаристите членуват в партията, която малко след 10-ти ноември се прекръсти на БСП. И тук стигаме до парадокса: въпросният 10-ти ноември бе изцяло тяхно дело. Е ли възможно преходът от тоталитараризъм към демокрация да бъде дело на самите тоталитаристи? Нещо като прочутия лозунг на Илф и Петров: “Спасяването на давещите се е дело на самите давещи се”?

Само дето не е толкова парадоксално, колкото ни се струва на пръв поглед. Нито пък толкова смешно. Преходът на страните от източния блок – и особено българския такъв – представлява една от най-мащабните политически манипулации, познати в човешката история.

Той беше преход към демокрация само за тези, които крещяха нейното име по улиците и площадите. За онези, които по това време се свиваха в кабинетите си, също беше преход, но не към демокрация. Преход от една власт – тяхната – към друга – също тъй тяхна. Запазване на статуквото, но под друга форма. Добре режисирано активно мероприятие – със съответната, нищо не подозираща масовка – в наше лице. Беше това, което по-късно наблюдателите определиха като “прехвърляне на политическата власт на партокрацията на икономически релси”.

Зад този термин на практика се крие следния драматичен процес: през началото на осемдесетте в мозъчните центрове на КГБ и други подобни служби започват да разбират, че плановата икономика няма никакви шансове да издържи в конкурентната борба с пазарната такава – и че тъй мечтаното военно надмощие няма как да се сбъдне – поради безнадеждното технологическо изоставане на Източния блок. Дотоговашния успешен рекет на СССР, който чрез експанзия на ядрените си програми принуждава западния свят в буквалния смисъл на думата да откупва своето спокойствие, се сблъсква с докрината на Роналд Рейгън, благодарение на която кранчетата са затворени, достъпът до модерни технологии – ограничен, а гъвкавата политика в Близкия изток лишава Източния блок от единствените му твърди доходи – зависещи от високите цени на течните горива.

Ясно е, че системата не може да оцелее в този си вид – нещо трябва да се направи, и то спешно. И решението е: да се изтъргува световния комунизъм. Да се обяви неговата капитулация, да се даде съгласие за приемане на някакви елементарни права и свободи, да се въведе частна собственост и пазарна икономика – срещу едно основно условие: че спасяването на давещите се е дело на самите давещи се.

Това, което искат да оферират офицерите от тайните комунистически служби пред западния свят, е – грубо казано –  следното: ОК, губим играта. Признаваме поражението си и имаме желание смъкнем желязната завеса, да съборим стената, която ни дели от нормалния свят. Надяваме се да ни помогнете да го направим – финансово, разбира се. Но имаме и едно условие: нас няма да ни пипате – и няма да се намесвате в процеса на демократизация на нашите страни. Нея – демократизацията – ще я направим ние, а не някой друг.

Само че това, което въз основа на трезвия анализ е влезло в главите на спецовете от комунистическите тайни служби, съвсем не може да влезе в главите на изкопаемите от Политбюра – и по-точно: на разните Полтибюра в комунистическите страни. Финалът на Брежневата епоха бележи върха на комунистическата геронтофилия, както и на слабоумието и схоластичното вкопване в миналото, които доминират в съзнанието на тези тиранични старци, властвали десетилетия без каквито и да било проблеми. Те могат да си представят бъдещето само като запазване на статуквото; за тях трансформацията на социализма отново в капитализъм е немислимо, тъй като би било разчетено като капитулация на провежданата цял живот доктрина. Така овластената на най-високо ниво партокрация се превръща в пречка за спасяването на комунистическия властов ресурс чрез неговата мимикрия – и политическа, и икономическа, и манталитетна – и всякаква друга.

Ченгетата обаче затова са ченгета – за да кроят активни мероприятия и чрез тях да премахват пречките. Те се договарят с част от старата партийна номенклатура – най-вече с тези, които са близо до партийния връх, но не и съвсем на него. Особено внимание обръщат на висшето оперативно ръководство на армията. КГБ и ГРУ разработват модели и ги спускат за изпълнение на своите резиденти в страните от Източния блок: идеята е те да бъдат реформаторите – тези, които ще осъществяват вътрешнопартийните преврати по места: такъв в България е покойният Андрей Луканов, смятан за основен резидент на ГРУ. Кипи трескава дейност за прехфърляне на финансови ресурси от държавни в частни сметки – както и на външнотърговски дружества, създадени пак от тайните служби: това са парите, които ще се върнат и превъртят в мътните води на първите години от прехода, за да послужат като първоначален капитал на “новите капиталисти”. В някои случаи проектите са съвместни, протичат с участието на няколко тайни служби едновременно.

Започва се, разбира се, от Москва – след като Брежнев най-сетне се прехвърля в отвъдното. КГБ се отървава от собствените си “старци” – Черненко и Андропов, като ги прехвърля за кратко на партийния и държавен връх, след което ги изпращат със салюти и венци. Когато идва деня Х за реалния сценарий, на сцената се появява вече друго, съвсем различно лице – Горбачов, също човек с достатъчно солидна кагебистка биография. Следват: гласността, перестройката, масираната обмяна на “дървените” рубли, разтоварването на огромната държава от нейните “съюзни” републики (оставени в ръцете на местните партийни величия, които моментално се превръщат в източни сатрапи), падането на Берлинската стена, разпадането на Източния блок, разпадането и на самия СССР. Така вместо преход към демокрация се случва следното: комунистическите тайни служби детронират своите господари – и успяват да изтъргуват не друго, а техния комунистически строй – при това с огромни печалби за себе си.

Това обаче е сценарий, в разиграването на който са включени стотици милиони човешки същества – огромната част от които не подозират за неговото съществуване. Както всяко човешко дело той е несъвършен – и успява да се реализира само донякъде. Със сигурност например сценаристите от Кремъл са предвидили всичко до Горбачов – но не са предвидили пуча, не са предвидили Елцин, не са предвидили забраната на комунистическата партия, нито пък появата на неколцина непредвидени в техните сметки олигарси. Нито пък са предвидили радикализма, с който нещата се развиват в Полша, в Чехия, в Унгария, в прибалтийските републики.

И въпреки всестранната си ченгеджийска компетентност не са успели да пресметнат още нещо: доколко е мразен и комунизма, и донеслите го с Червената армия окупатори – нито пък колко бързо разните дисидентски движения ще се превърнат в реални поблитически партии, без да дадат време на мастните комунисти да се окопитят и да заемат тяхното прастранство с подставени политически субекти.

Всъщност – ако трябва да направим равносметка за тази гигантска по мащабите си манипулация, ще видим, че този сценарий никъде не успя изцяло. Това, което се случи в страните от Източния блок, бе резултат от два сблъскващи се фактора – съответния регионален вариант на този сценарий, доразработен от местните тайни служби – и гражданската активност на хората, насочена против комунизма и за релана смяна на системата. Някъде сценарият се сбъдна отчасти (в страни като Словакия и Румъния например); някъде – почти не (например в Чехия и Полша). В една единствена страна се сбъдна почти изцяло – наистина бавно и мъчително, с драматични сривове и ексцесии.

И тази страна е България.