ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО - статия втора

СОЦИАЛИЗМЪТ И НЕГОВАТА УПОТРЕБА

Повечето справочници определят социализма като предимно икономическа система, при която средствата за производство са обществена собственост. Това е опит да се използува един от икономическите му инструменти като определение на цялото явление. В действителност той е нещо много повече.

Социализмът е рожба и следствие на промишлената революция в Западна Европа. Ако трябва да опишем причините за неговата поява с две думи, ще кажем: той е резултат от подсъзнателната възбуда и объркване, породени от възможностите и перспективите, които промишлената революция разкрива пред обществото.

Промишлената революция, дала видими резултати през втората половина на 18 век, е вълнуващо явление. Технологичният напредък, подхранван от развитието на либералните идеи в крайната западна част на Европейския континент осигурява бърз и устойчив растеж на средствата за човешко съществуване - явление, което рядко се е случвало в историята и, може би, никога в такъв мащаб. Гледката, която този напредък разкрива, неизбежно завладява умовете. Тя обещава изобилие и води до мисълта, че светът може да се усъвършенствува чрез силата на разума, която води до овладяване на технологиите. А оттам – и да се пристъпи към организиране на всеобщо щастие.

За съжаление, пред това щастие като че ли има много препятствия. Промишлената революция заварва населението в естественото му състояние на висока раждаемост, необходима, за да осигури простото му възпроизводство. Бързото увеличение на средствата за съществуване, което тя предизвиква, води до бърз растеж на населението – все повече хора, които са щели да умрат от глад и болести още като деца, сега имат достатъчно храна, за да достигнат до зряла възраст. Но тази храна е достатъчна само за номиналното им съществуване. Когато производителността на труда не изпреварва нарастването на населението, резултатът е появата на големи маси от бедни. Главно те осигуряват евтината работна ръка за фабриките.

За организаторите на всеобщото щастие, тези маси са първото препятствие пред него и те трябва да бъдат спасени най-напред. Най-близо до ума е, че те могат да бъдат спасени, ако причината за тяхното съществуване – самата система на производство – бъде променена. В известен смисъл организаторите са прави: наличието на масата бедни фабрични работници е резултат именно на тази система на производство. Но те някак си избягват да забележат факта, че премахването й би лишило тези работници и от малкото, което системата им е дала – собственият им живот.

Така, още от раждането си социализмът добива двете си основни черти – стремеж към щастие и спасение, евдемонизъм и месианство. Това му дава основание да твърди, че е въплъщение на извечни човешки стремежи.

Няма да описваме последвалите многобройните практически опити да бъде създадено съвършено общество чрез пренебрегване на икономическите закони. Те, по същество, са прояви на социално инженерство и отрано разкриват още една характерна черта на социализма – колективизмът, водещ до авторитаризъм и отнемане на свобода. „Първият модерен плановик Сен-Симон предричаше, че които не се вслушат в неговите предложения за планиране, ще бъдат „третирани като добичета””.(Хайек, „Пътят към робството”, 1944) Същественото е, че техния неизменен провал води още в началото на 19 век до обръщането на социализма към религиозни форми на изява. Тези опити съвсем естествено започват там, където започва и промишлената революция – в Англия и в не дотам либералната, но също тъй промишлено развита Франция. Но своя завършен вид като теория социализмът получава не под влиянието на либералните английска и френска философии, а в Германия, и се оформя под тежката ръка на пълната с метафизика немска класическа философия. Това явление има своето обяснение. По времето, за което говорим, Германия, по отношение на Англия, е догонваща страна. Монархическият абсолютизъм в нейните държавици далеч не създава условията за развитие, налични в демократичната Англия. Съвсем естествено, ограниченото поле за обществена изява се компенсира със засилена дейност там, където пречки няма - в областта на теорията. Философията се превръща в отдушник. Това всъщност е и причината – както и за руската класическа литература малко по-късно – цялата немската философия да стане водеща в Европа.

Маркс е човекът, който превръща социализма в завършена религиозна система, годна за политическа употреба. За да избегне провала на предшествениците си, той прилага прост философски трик: въвежда забрана на всякакви утопични социални планове. Той постулира, че историческото развитие по необходимост води до социализма. Доколкото идването му е неизбежно, "науката трябва категорично да отхвърля всякакви опити да предопредели неговото устройство." (Мизес,”Общественото стопанство", II немско издание, 1932)

Марксовият социализъм е преразказ на християнството, направен за нуждите на индустриализиращото се европейско общество от 19 век, рационалистическа интерпретация на учението на Христа. Както отбелязва Тойнби, в него Бог е заменен с историческата необходимост, избраният от Бога народ е пролетариатът, а Царството Божие - земният рай, който ще настъпи, ако този народ следва своите пророци. Няма нищо чудно в избора на Маркс – фундаменталните идеи в човешката история винаги са били оскъдно малко. Историческата ирония е в това, че след като религията е изгонена през вратата на общественото съзнание от осъзналите безграничните възможности на човешкия разум бащи на Просвещението, тя се завръща през комина, маскирана като наука, и е посрещната с радост.  

Нашата задача не е подробният анализ на марксовия социализъм. Ще отбележим само тези негови страни, които засягат разглежданата тема. Като икономическо теория той е остарял още с появяването си – „Капиталът” излиза на бял свят едновременно с теорията на Карл Менгер за субективната природа на икономическата стойност, от която става ясно, че няма научен начин да се определи кои икономически действия са най-добри за обществото. Като философия той е вулгаризация на философията на Хегел. В него има дори логически противоречия: от една страна, социализмът е исторически неизбежен и ще настъпи независимо от нечия воля, от друга – той може да бъде изграден само ако следваме волята на Маркс, извън Маркс няма социализъм - също както извън църквата няма спасение.

Но научните качества на една теория нямат значение, ако тя иска да се превърне в учение. За да стане едно учение привлекателно за масите не му трябват научни доказателства, те дори са вредни. Самите създатели на марксизма са наясно с това, То не ги вълнува. Вълнуват ги изгледите за интелектуално, а защо не и политическо господство, което би им донесъл масовият успех. „Маркс беше неправилно разбран”, твърди френският философ Бернар Анри-Леви. "Масите смятаха, че той им казва "Бунтувайте се!", докато той в действителност им казваше: "Подчинявайте се!"”. Това, което Леви пропуска е, че този заблуждаващ ефект е търсен съзнателно. Какво по-добро от това да подчиниш някого по собствената му воля!

А социализмът има успех – особено сред интелектуалците, чиято грижа е да го поднесат на мнозинството. „Несравнимият успех на марксизма се дължи на обещанието да изпълни мечтите за щастие и мечтите за възмездие (а за някои възмездието е и допълнително щастие – б.а.) – които тъй дълбоко са вкоренени в човешката душа от незапомнени времена”. (Мизес, пак там) Към началото на 20 век социалистическите идеи вече са се просмукали в някаква степен и форма в цялото европейско общество и оказват влияние даже върху тези, които се обявяват за немарксисти.

И тъй, когато социализмът е вече налице във вид на идеология, способна да обедини големи маси от хора, съвсем естествено е в нечии глави да възникне въпросът: за какво той може да бъде използуван?

Двадесети век познава три мащабни случая на неговата практическа употреба: фашизмът и националсоциализмът в Западна Европа и болшевизмът в Русия.

Нека подчертаем отново: тези негови приложения не са опити за осъществяване на декларираните цели на социализма, т.е., създаване на някакво „социалистическо общество”. Те ползуват, както казахме, само едно негово външно качество: способността му да обединява масите. (Това обстоятелство по-късно ще предизвика изказвания, че социализма не е компрометиран, защото идеята му е била извратена и истински социализъм все още не е имало. За успокоение на останалите ще напомним, че това е единственият начин за неговата практическа употреба. Това са имали предвид и неговите създатели.)

Тези три случая преднамерено са разделени на две групи. В Италия и Германия той се използува за вътрешно цивилизационни нужди – в борбата за надмощие на едни държави над други. Италия и Германия са станали развити страни малко по-късно от западните си съседи,  разпределението на света е минало без тях и сега те се борят за преразпределение. Социализмът, добавен към националната идея, може да се окаже (и се оказва) мощно оръжие в тази борба. Може да се очаква, че след като тяхното начинание успее, социалистическите елементи в икономиката им ще бъдат изоставени в името на ефективността.

Докато на запад социализма ражда „само” фашизъм и националсоциализъм, оттатък цивилизационната граница, в Русия, той се използува за много по-мащабна цел. Тя засяга самото съществуване на империята и е опит да се отговори на въпрос, на който готови отговори няма.