ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО - статия трета

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО И ОТГОВОР

Навсякъде в нашият текст използуваме термина "цивилизация" в смисъла, дефиниран от Тойнби, а именно: най-малката оптимално познаваема историческа единица, „интелигибилното поле” на историческото изследване. Съответно „среща на цивилизациите”, „предизвикателство” и ”отговор” са част от терминологията на същия автор. Очевидно е, че оста, около която се гради нашето изследване, е срещата на две съвременни цивилизации – Западната и нашата собствена, Източноправославна такава.

Срещите на цивилизации са едно от трагичните събития в историята, нещо като свидетелства за неизбежността на съдбата. Хънтигтън дори предпочита да ги нарича „сблъсък на цивилизациите”. Тази среща не зависи от нечия воля. Когато две цивилизации влязат в досег, елементи от едната навлизат в другата независимо от нечие желание и не могат да бъдат игнорирани, нито изгонени със сила.  Тези елементи могат да имат най-неочаквано въздействие върху човешките души. Ако искаме да направим едно образно, макар и не съвсем точно сравнение, можем да оприличим срещата на две цивилизации със сблъсъка на две литосферни плочи, едната от които надделява, а другата се подпъхва под нея и се разрушава в мантията. В зоната на сблъсъка бедствията – земетресения и вулкани – изобилствуват. Казахме, че това сравнение не е съвсем точно, защото при цивилизационния сблъсък последствията се усещат по цялата територия на засегнатата цивилизация.

Когато едната цивилизация е доминираща, навлизането на нейни елементи в другата се превръща в нахлуване. Някои от тях се посрещат с радост – като огнестрелните оръжия на Западната цивилизация, например, други – като принципът за свободата на индивида – обикновено предизвикват объркване, смут и повсеместна съпротива. По същият начин и цялостното отношение към навлизащата цивилизация може да бъде два вида: доброжелателно и недоброжелателно.

Не е необходимо да проследяваме срещата на Русия със Западната цивилизация от самото й начало. Достатъчно е да отбележим, че към края на 17 век  съществуването на последната вече не може да бъде пренебрегвано и се превръща в предизвикателство за Русия. Отговорът е модернизацията, започната от Петър I.

Този отговор е доброжелателен, но страда от недостатъка, обикновен в такива случаи: неговият автор мисли, че може да заема избирателно елементи от чуждата цивилизация и да постигне същия резултат като нея. Петър създава армия, флот и наченки на индустрия по западен образец, но не желае да пренесе и особеностите на общественото устройство, които са предпоставки за този западен резултат. Той превръща страната в казарма, в която цивилните държавни служители имат чинове, подобни на военните, селяните се закрепостяват към земята, а „цялата останала сган” просто няма никакво значение.

Въпреки по-късните частични либерализации на режима, двеста години след началото на петровите реформи става ясно, че опитът е провал. Модернизацията е успешна само в градската надстройка и не успява да проникне дълбоко в селската маса. Някои историци отиват още по-далеч в оценката си:

„Реформите на Петър I, с които толкова се гордеем, са в същност един вид колонизация. Да, това е било „контролирана” колонизация, но, в крайна сметка, тя е разполовила руското общество на две чужди една на друга нации, (...) обърнала в робство по-голямата част от обществото и спряла неговото гражданско развитие" (Борис Туманов, газета.ру, 11 юни 2008)

В началото на 20 век, след две неуспешни войни, вътрешните напрежения, предизвикани от това състояние нарастват дотам, че през 1917 държавата на Петър се разпада.

Не бихме могли да анализираме успешно този разпад без да разгледаме неговия двигател - руската интелигенция. Интелигенцията е нещо, което съществува във всяко незападно общество, търпящо процес на озападняване, но като явление тя е описана може би най-напред в Русия. Самият термин е от руски произход и се появява през първата половина на 19 век. Както личи от самото име, интелигенцията е социален пласт, или прослойка, ако използуваме друг руски термин, появил се по същия повод,  чиито представители са с интелигентност над средната и се занимават основно с умствен труд. Има много определения на понятието „интелигенция”, но за нашите цели може да послужи само това, което изхожда от нейната функция.

Интелигенцията е изкуствен заместител на западната средна класа. Тя е създадена, за да изпълнява всички тези нови дейности в науката, изкуството, търговията, образованието и т.н., които модернизацията е довела отвън и за изпълнението на които, особено при наложената отгоре модернизация на Петър, не съществува домашна средна класа. „Руската интелигенция беше трансплантация: западно интелектуалство, присадено на руската казармена почва.” (М. Гаспаров, „Записи и выписки”, М., 2001)

Има една съществена разлика между интелигенцията и нейния западен аналог – средната класа, от която произтича и цялата драма на първата. Докато средната класа е мнозинство и местен продукт в своето общество, представителите на интелигенцията са малцинство и

„са нови хора и при това чужденци (в страната си - б а.), продукти и симптоми не на естествен растеж, а на объркаността на собствените им общества от сблъсъка със чуждия съвременен Запад. Те са символи не на сила, а на слабост. Интелигенцията осезаемо усеща тази оскърбителна разлика. (...) Тяхната интуиция за неблагодарността на задачата им се съчетава с неумолимо нервно напрежение, възникващо поради вътрешните противоречия в социалното им положение и подхранва у тях тлееща омраза към западната средна класа, която е едновременно техен отец, проклятие, пътеводна звезда и кошмар.

Напрегнатостта на омразата на тази интелигенция към западната средна класа е мерило на опасенията й, че няма да е способна да съперничи на постигнатото от последната”. (Тойнби, „Изследване на историята”)

Привеждаме този доста дълъг цитат, защото той е ключ към разбирането на цялата руска обществена мисъл през века, предхождащ разпадането на империята на Романовци. Отношението към Запада е въпрос, изпълващ цялото съществуване на интелигенцията. Образно казано, тя е тази, която се намира в зоната на сблъсъка между двете цивилизационни плочи. Шизофреничното изживяване на едновременно възхищение и омраза спрямо своя „отец и проклятие” е способно да предизвика душевни състояния, надмогващи дори инстинкта за самосъхранение, и ние виждаме как руски нихилисти отиват на бесилото, убивайки царя или съвременни арабски ислямисти се самовзривяват на обществени места.

Интелигентът е особено чувствителен към предложения, обещаващи да го избавят от това му състояние. Запознайте тази изтъкана от противоречия група с някое радикално учение – колкото по-радикално, толкова по-добре – и тя ще го попие също както сухата земя попива дъжда. В руския случай на пазара за идеи най-предлаганото, и същевременно достатъчно радикално, се оказва социализмът.

Социализмът на Маркс обещава две важни неща на представителя на всяка интелигенция (както и на почти всеки незападен жител): първо, ускорено приобщаване към предизвикващите завист видими постижения на западната цивилизация, и второ (и по-важно): това приобщаване е обещано не като дар от втора ръка, като придобиване на нещо, което други притежават отдавна. Маркс обявява инструмента на успехите на западното общество, капитализма, за принадлежащ на миналото, а социализма - за инструмент на бъдещето, при това –  много по-съвършен. Като че ли факелът на цивилизацията преминава в ръцете на влезлите в лоното на социализма и това ги освобождава от непоносимото чувство за малоценност.

Едва ли е необходимо да се спираме надълго върху илюзорността на тези обещания. Видимите постижения на Запада, както казахме по-горе, са резултат на други, по-малко видими постижения, като либералната демокрация и индивидуалната свобода. А именно тях социализмът демонстративно отхвърля. Опитът да се повторят успехите на свободната инициатива в полуфеодалната съветска среда не могат да бъдат успешни. Самовнушеното чувство за превъзходство никога не може да премахне подсъзнателното усещане за малоценност, толкова характерно за тази среда, и шизофренното състояние продължава – сега под формата на идеологическа шизофрения.

Но това е осъзнато само от най-проницателните представители на интелигенцията, които тъкмо и поради своята проницателност са се оказали водачи на движението за социализъм. Те нямат нищо против да поддържат илюзията у масата от последователи, виждайки какви политически възможности им предлага това.

И така, след първия провал, социализмът става идеологическата основа на следващият руски отговор на предизвикателството, родено от срещата й със Западната цивилизация. Този път отговорът е подчертано враждебен и на противника е обявена война на живот и смърт.

По ирония на съдбата, руската интелигенция, която е допринесла най-много за този отговор, е една от първите му жертви. На новия режим му трябва градивен материал от съвсем друг характер. Ленин определя съдбата й с едно кратко изречение: "Това не е мозъкът на нацията, а говно".