ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО - статия пета

ПОЛОЖЕНИЕТО В БЪЛГАРИЯ

В България влиянието на съвременния Запад започва да прониква малко по-късно, отколкото в периферните гръцки или сръбски области на Османската империя, което е естествено, предвид българското местоположение. Историкът Махиел Кил приема като условна граница за това 1700 г., отбелязвайки, че тогава пловдивски търговски къщи вече имат свои кантори от Амстердам до Джакарта. (M. Kiel, "Art and Society of Bulgaria in the Turkish Period”, 1985) Към 1760 националната идея вече се носи във въздуха и Паисий реагира на нея, като написва своята „История”.

Кога западното влияние в България започва да се чувствува като предизвикателство? Ранен пример за това ни дава Ботев. През 1871 той пише в своя в. „Дума”:

„Полякът люби и пролива кръвта си за всичко, що е полско, що говори езика му – за магнати, за шляхта, за езуити, - българинът, напротив, каквато умраза храни против турчина, такава (може и по-дълбока, като е по-вехта) и към чорбаджият и духовенството, тази непорината византийска воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете на неговите окови.”

Ботев е велик западнизатор. Той интуитивно е схванал нещата, без да може да си ги обясни – но това не се и иска от него – че проблемът е цивилизационен. Полша е част, макар и периферна, от Западната цивилизация. Тя се бори само за национална независимост. В тази борба нейният елит има почетно място. Ботев (а не българинът въобще) мрази собствения си национален елит – „чорбаджии и духовенство”- не по причини от социален характер, както настояват тези, които се опитват да го изкарат предтеча на българския комунизъм, а защото намира този елит за пречка в стремежа си към модернизация, от който националната независимост е само част. В това изречение прозира цялата трагедия на интелигента, опитващ се да съвмести несъвместимото.

В действителност нещата се развиват доста по-гладко. Конституционната монархия и парламент, които Русия дарява на новата държава (макар да не ги допуска в собствената си къща) като програмирана нестабилност, способна да доведе до руска намеса по-късно, в същност се оказват добра услуга. Тази демократична система, макар и да не е това, което сме свикнали да разбираме под същото име днес, успява да се прихване на българска почва и четири десетилетия по-късно да опази обществото от разпад, подобен на руския. Критичните за обществото години в България са, както и в останалата част на континента, 1919-25. Но достатъчно е част от офицерството да вземе нещата в свои ръце, и Оранжевата гвардия, която се заканва да изгори София и да избие „гражданьете”, се разбягва без да гръмне пушка, а най-големият военен успех на комунистите е убийството на 150 богомолци в един храм. Както отбелязва Филип Димитров, Александър Цанков през 1923 прави същото, както Пиночет по-късно в Чили, но в по-мека форма – защото провежда свободни избори само шест месеца след като взема властта.

Устойчивостта на българската демокрация е потвърдена и от преврата през 1934. Както знаем, този преврат е местен отклик на заливащата по това време Европа и Северна Америка политическа мода. Шлагер на сезона са авторитарните режими, а неговите поп звезди - Сталин, Хитлер и Мусолини (но да не забравяме и такива по-дребни изпълнители, като Рузвелт с неговия „Нов курс”). Опитът да се направи нещо подобно в България се посреща от обществото с такава липса на ентусиазъм, че се разпада спонтанно само година по-късно. Така страната посреща последните дни на независимостта си с демократично правителство.

Изглежда парадоксално, че България, която е културна провинция и си доставя част от продуктите на европейската култура от Русия, още в началото на 20 век я е изпреварила в една област на общественото развитие. Но това е факт. В началото на века, в едно селце край турската граница, наречено Алан кайряк (което на турски означава също нещо като „ясна поляна”) група българи, изповядващи идеите на Толстой, основават толстоистко общество. Един от тях, Христо Досев, през 1907 посещава същинската Ясна поляна и запознава Толстой с дейността на обществото и с неговите печатни издания. Толстой е много учуден, че в България е възможно такова нещо – защото в Русия членовете на подобни общества биват изпращани в Сибир, а свобода на печата не съществува.

Виждаме, че българското общество по това време не е по-възприемчиво към социализма и от останалите балкански такива. По-нататъшното развитие на нещата показва, че дори то е по-умерено в някои отношения. Българският болшевизъм никога не стига до върхове като Чаушеску или режима на Милошевич и вероятно не би бил способен да предизвика гражданска война, като тази в Гърция, ако по някакво чудо руските войски биха спрели на Дунав.

Това заключение като че ли противоречи по-високата комунистическа активност, наблюдавана в България между двете войни. Тя има своето обяснение.

Първата причина за това е поражението във войната. Съседните на България  страни-победителки са заети с усвояване на военните си придобивки и асимилиране на огромните маси погълнато чуждо население. В Румъния, например, комунизмът по това време е дотолкова непопулярен сред интелигенцията, че след Втората световна война там се налага внос на ръководни кадри на най-високо равнище от Русия. Докато в България ударът, нанесен върху националния идеал –  обединението на българите, за което са хвърлени толкова усилия – води до объркване и униние. В тази обстановка е естествено част от обществото да пренасочи надеждите си от национализма към декларирания интернационализъм на комунистите. Очакванията са, че бъдещото комунистическо общество ще разреши всички проблеми, в това число и националните.

Втората причина е така нареченото русофилство. Българското русофилство е странно явление, понякога водещо до анекдотични състояния. Известен е случаят със Стоян Заимов, който до края на живота си, приключил през 1932, е отказвал да повярва, че Порт Артур е паднал и Русия е загубила войната с Япония. За непреклонния русофил всичко, което идва от Русия, е добро, следователно и болшевизмът е нещо добро.

Тези вътрешни български отлики не бива да ни заблуждават. Във всички останали балкански страни също има огромни маси инертно, пребиваващо в латентно състояние податливо на болшевизиране население. Когато му дойде времето то ще бъде употребено по подобаващ начин.