ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО - статия седма

ПРОВАЛЪТ

От гледна точка на справедливостта „вината” на болшевизираните страни от Източна Европа е само в това, че са се оказали в съветската сфера на влияние. Но историята не борави с категории като справедливост. Тези страни са принудени да споделят провала на болшевизма по същия начин, както ако сами бяха избрали да тръгнат по неговия път. Също както последиците са едни и същи, независимо дали си скочил сам в пропастта или си хвърлен в нея от друг.

Годините, изминали оттогава, са ни дали добра възможност да усетим тези последици. Тук ще се спрем само на една от тях, която като че ли все още не е осъзната.

Масите от слабо повлияно от модернизацията население, както видяхме, са обект на усилено социално инженерство от страна на комунистическата власт. Крайният продукт на тази обработка е компактна група, носеща всички белези на една етнорелигиозна общност. Тя е относително малка в страни като Полша или Чехия, докато в страни, заварени от болшевизацията  с голямо селско население, като България, е значителна. (За отбелязване е, че фабричните работници, т.н. „градски пролетариат”, противно на всички теории, имат много малък дял в нея.)

Характерна черта на този „комунистически етнос”, местна разновидност на „Хомо совиетикус” в България, е наследеното недоброжелателно отношение към Запада. Приема се като даденост, че крайната цел на всички западни действия, свързани с България, е нейното унищожение. Постоянното подозрение към него поражда и подозрителност и затвореност към външния свят изобщо. Най-куриозната черта на този етнос е феноменът, който някои смятат само за художествена измислица на Оруел – двойното мислене, изразявано посредством двойно говорене. За представителя на този етнос има два вида говорене: „официално”, което е лишено от всякакъв смисъл, но по някакви, неизвестни за индивида, съображения е важно; и говорене по същество. Изрази като „човешки права” или „гражданско общество” спадат към официалното говорене и, следователно, не значат нищо. Както и „дебатът за миналото”. В икономическо отношение етносът е слабо продуктивен, не притежава стопанска инициатива и икономическите му виждания са насочени към оцеляване, а не към развитие.

С този етнос, допълнително вързан като камък за крака й, България трябваше да продължи демократичното си развитие оттам, откъдето то беше спряно през 1947.

Подобни етноси има и в другите балкански страни. Ако направим сравнение между тях и друга такава етнорелигиозна група - местните мюсюлмански общества, то няма да е в полза на първите. Мюсюлманските общества на Балканите отказаха да приемат болшевизма, преживяха го в капсулирано състояние и това ограничи пораженията от него. Днес те, особено тези в Косово и Западна Македония, показват значително по-голяма жизненост от християнските си съседи.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В търсене на отговора на поставения в началото въпрос стигнахме до някои основни изводи. Установихме, че географското положение на един народ и свързаните с това обстоятелства играят по-голяма роля в неговото обществено развитие, отколкото бихме искали. Установихме също така, че въпросът е до голяма степен цивилизационен и липсата на събития като Пражката пролет или „Солидарност” в нашата история не бива да ни учудват. По-скоро би се наложило да търсим грешка в разсъжденията си, ако те се бяха случили.

Посткомунистическите проблеми на България се дължат на участието й в несполучлив опит да се постигне размита цел с неподходящи средства. Определяме целта като размита, защото някои от участниците в опита я схващат като постигане на резултатите на Запада с не западни средства, а други – като заграбване на тези резултати с конвенционалните средства на силата. Тя участвува в опита не по своя воля, но в последствие показва съпричастност в някаква степен към него и за тази степен можем да съдим количествено по желанието или нежеланието й да се раздели с комунистическото си наследство.

Неправилният исторически избор, водещ до провал, или както го нарекохме още – неуспешният отговор, се заплаща тежко, понякога - и с живота на ответника. Все още не знаем крайния размер на цената, която българското общество ще плати за участието си в тази авантюра. Знаем само, че платеното дотук не е малко.

Казаното повдига два нови въпроса. Първият е: как да минимизираме щетите от провала? Вторият: как да влезем в правия път?

Отговорите им са донякъде обвързани: не можем да минимизираме щетите, ако не изберем правилен път на развитие. Наивно е да се опитваме да го намерим в следващите редове. Всеки опит да се даде рецепта за това само би увеличил броя на  съчиненията, озаглавени: „Как да успеем в живота?”, писани и четени от доброволно простили се с възможността да го сторят лица. Членството в Европейската общност също не е достатъчно решение на въпроса. Ничия външна помощ не може да замести липсата на дух у едно общество. Европейският съюз  би могъл успешно да се окаже уютно място за низходящо развитие и разпадане.

От друга страна, новата история съдържа достатъчно примери за общества, не принадлежащи към Западната цивилизация, които са постигнали успех в смисъла, за който говорим. Ако анализираме причините за този успех, ще видим, че той се дължи на някоя сполучливо използувана особеност на тяхната култура. Или дори на нейното обогатяване чрез промяна на ценности, нагласи и убеждения. Следователно, трябва да се вгледаме в собствената си култура.

Несъмнено, изясняването на отношението ни към миналото е едно от нещата, с които трябва да се започне. Но време за дебат вече няма. Защото, докато умните се наумуват, лудите се налудуваха. Трябва да действуваме така, сякаш този дебат вече се е състоял и комунистическото ни минало е осъдено напълно, изцяло, безапелационно и невъзвратимо. Необходимо е комунистическия етнос в България да бъде безпощадно асимилиран, без да се спазват никакви малцинствени права. Лозето на Габровски трябва да бъде изкоренено - като първа стъпка по пътя.

А който направи първата стъпка сам ще се замисли за втора.