Пустинята на българския преход – статия трета

Българският път през пустинята на прехода оставя след себе си следи: наистина те не се запечатват в националната памет – тъй като тя по условие изхвърля съкрушените мечти и болезнените спомени – но не е трудно да се взрем индивидуално, да си спомним събития и хронологии – и да ги видим през времето. Това са следи на бродещи без посока – те сноват в объркващи криволици; връщат се и пак тръгват в същата посока; обикалят в кръг.

Причината е една и тя е добре известна на всеки от бродещите – нещо повече – тя се въздига като хоругва над техния хленч: няма го Мойсей. Няма кой да води, няма кой да донесе скрижалите, няма кой да осигури манната небесна, няма дори чрез кого Йехова да възвести наказанието си за кривналите от правия път. И най-сетне: няма кой да раздели водите на Мъртво море, за да преминат поробените, а преследващите ги поробители с техните фараони да се издавят.

Всичкщи знаят къде отиват, но не знаят как да стигнат до там. Страданието от прехода е и страдание от липсата на водач – е копнежа по такъв – като в резултат от този копнеж се ражда само блуждаене и несвестни следи по пустинния пясък – и същевременно периодично се появяват цели тълпи от лъже-Мойсеевци, които разделят избраните, всеки повежда част от тях нанякъде – и в крайна сметка ги отвежда право в джендема.

Проблемът е – както вече казахме – че всички тези десетки и стотици хиляди, които изпълват площадите още от първите дни след десети ноември, искат да бъдат водени – те нямат нито съзнанието, нито куража да изберат заедно своя път и да носят отговорност за своя избор.

Целият преход може метафорично да бъде изразен чрез едно неизменно повтарящо се действие: появява се нов Мойсей и обещава лек и комфортен път до обетованата земя – спечелва изборите с малко, но завинаги – проваля се (или прави възможното, но в очите на бленуващите за реки от мед и масло частичният успех си е чист провал) – всички казват: вие ни излъгахте, наритват Мойсея, строшават кивота и стъпкват скрижалите – след което започват усърдно да се оглеждат за някой нов Мойсей, който още не ги е излъгал.

Нека да оставим сега тази саркастично-библейска метафорика. Истината е, че хората, които излязоха на улицата в първите месеци след 10-ти ноември, имаха и желанието, и енергията да променят България. Можеха да го направят – както и всъщност се случи, но цели осем години по-късно: не след 10-ти ноември 1989-та, а след 11-ти януари 1997.

Разликата между двете ситуации е следната: подемът в края на 1989 г. и в първите месеци на 1990 г. беше позитивно осмислен, той съдържаше в себе си огромна енергия, която лесно можеше да се трансформира в гражданска. Тази енергия през 1997 г. вече не беше същата – тя бе енергия на отчаянието, на яростта – нейният източник не беше перспективата за промяна, а празните джобове.

Естествено не изцяло (в политиката нищо и никога не е изцяло еднопосочно и еднопланово): студентите, един от главните двигатели на събитията тогава, очевидно не мислеха така – но както и да се мислели, те бяха цинично забравени от яхналата протестите политическа класа.

Трагедията в първия случай бе, че нямаше кой да представлява достатъчно умно, хладнокръвно и достойно хората, които се обявиха против комунизма и за промяна след десети ноември; трагедията във втория случай беше, че хората вече искаха не промяна, а пълна чиния, заплати като на запад и да бъдат наказани виновните за поредната национална катастрофа. Получиха отчасти първото, никак второто и съвсем никак третото – защото политиците вече се бяха научили на разделно мислене – и знаеха, че масите, които ги докарват на власт, са едно, а тяхното добруване и интереси – съвсем друго.

Първият казус обаче беше решаващ за българската национална съдба. Какво се случи тогава: имаше малко на брой току-що създадени “неформални” групи – някъде не повече от триста-четиристотин човека общо – в които участваха интелектуалци, писатели, журналисти, учени – умеещи да мислят люде, но пък лишени от всякакъв политически и организационен опит.

След десети ноември – още на първия свободен митинг и пред лицето на десетките хиляди, събрали се пред Александър Невски, те бяха изправени пред един безпощаден императив – да се превърнат в политическа класа и да поведат недоволните от режима: да канализират и менажират тяхната стихийна енергия. Бяха ли най-подходящите? Не. Но пък бяха тези, които бяха направили все пак нещо срещу този режим в годините, в които скандиращото “Долу БКП!” множество не беше направило нищо. Имаха – за разлика от останалите – организации – които, колкото и хилави да бяха, все пак бяха функциониращи – а лидерите им – известни на западните посолства, както и на “народа” – от “вражеските” радиостанции.

Може би можеха да успеят, ако имаха повече време, повече кураж и повече прагматичен усет за политическата ситуация. И ако бяха останали единни – но не бяха. Бяха заедно срещу Тодор Живков, но след неговото падане всеки си имаше свой собствен проект за бъдещето. Някои искаха само това – да се махне диктаторът. Други – социализъм с човешко лице. Трети започнаха да разбират, че е възможно да се отиде и по-далеч – и да се стигне до реална смяна на системата, до превръщането на България в нормална държава.

Тези различия проличаха още в първите стъпки на българската опозиция – появиха се търкания и цепнатини в политическото тяло на едва-що създадения Съюз на Демократичните Сили. И комунистите, които се бяха скрили в миша дупка след първите митинги, започнаха да се окопитват, заприиждаха и започнаха да пъхат клинове в тези цепнатини.

Опитах се да разкажа историята на тези сблъсъци, които много скоро прераснаха в откровени предателства – и на това инфилтриране на опозицията с подставени фигури и цели партийни структури, с една започната през втората половина на 1992 г. поредица от статии под наименованието “Българският вариант на операция Клин – или хроника на голямото предателство.” Да си призная, и аз самият останах изненадан от очевидно пресилената реакция спрямо тези публикации. Обвиняваха ме, че следвам конспиративни сценарии; наричаха ме “клиновед”, обявяваха ме за луд и т. н. В крайна сметка всичко, което прогнозирах тогава, се потвърди впоследствие – включително схемите за ограбване на българската икономика, постепенния разпад на демократичните сили, замяната им с подставени политически субекти, кукловодските фукции на ДС-агентурата в българския преход.

Тогава – след многоседмично публично охулване и индиректни намеци от моите демократични “колеги”, че прекалявам, просто зарязах поредицата и загърбих това най-главоболно занимание – преразказването на близката история. Не знам дали някога ще се заема отново със същото – но да се разкаже историята на българския преход е насъщна задача пред бъдещето – дори по-насъщна, отколкото да се разкаже също тъй никога неразказаната истинска история на полувековното комунистическо господство. Защото именно там – в това уж тъй близко до нас минало, се крият кодовете и зародишите на нашето настояще.