Остава да се справим със стената в самите нас

Даниела Горчева

Интервю на Даниела Горчева с Едвин Сугарев

Как и колко се промени България след падането на комунистическия режим и променихме ли се ние, българите?

България се промени много – достатъчно е човек да се разходи по коя да е софийска улица или да влезе в кой да е магазин, за да разбере, че обитава радикално различна страна в сравнение с тази, която обитавахме преди двадесет години. Формално погледнато, преходът изпълни предназначението си: имаме многопартийна система, свобода на словото, пазарна икономика; членове сме на ЕС и НАТО – и би трябвало да се запитаме защо въпреки това преходът е мръсна дума за повечето българи.

Защо?

Ами ето защо: хората не се промениха. Те получиха свободата си – но понеже я получиха даром, понеже им биде спусната свише, понеже не се бориха и не страдаха за нейното постигане – сега просто не знаят какво да правят със свободата си – нещо повече дори – страхуват се от нея. Чакат някой да дойде и да оправи всичко, да реши всички проблеми, да им каже какво да правят, накъде да вървят, кое е правилно и кое не е; чакат някой да възнагради добрите и да накаже лошите. Страхуват се от перспективата да решават сами съдбата си, да носят отговорността за всички свои действия и решения. Това е трагедията на българския преход – той не създаде гражданско мислене и самочувствие, не създаде гражданско общество. Хората си останаха поданици, не се превърнаха в граждани – затова сега всеки се е свил в черупката си и следва само стратегиите за собствено оцеляване – затова и непрекъснато се избират разни “бащици” на нацията, след което всички се чувстват излъгани.

Неотдавна на организираната от Гьоте институт кръгла маса ти говори за „Стената в нас”- двадесет години след събарянето на Берлинската стена. Нужно ли е изобщо да помним миналото и да се мъчим по някакъв начин да преодолеем неговите последствия? Или е по-добре да го забравим, както настояват мнозина?

“Да забравим миналото” – това винаги е била една от основните идеологеми на посткомунизма. С всичките му там призиви за “национално помирение”, консенсусни политики и прочее подобни. За голямо съжаление в България подобни призиви бяха подети и от лидерите на опозицията – като д-р Желю Желев например: резултатът бе тъй нареченото “правителство на националното спасение” на Димитър Попов – коалиционно между СДС и БСП – и подлият комплот срещу първото демократично правителство на България – това на Филип Димитров, след което се стигна до кабинета на неговия съветник Любен Беров, който с мандата на ДПС беше подкрепян през цялото време от БСП – и по време, на който мафията натрупа мощ, контрабандата за ембаргова Югославия стана на практика държавна политика, нароиха се купищата кухи банки и се подготви второто голямо ограбване на България – осъществено вече при правителството на Жан Виденов. Та това е ефектът от тъй нареченото “забравяне” на миналото – който забравя миналото си, не може да разчете настоящето. Миналото не може да бъде забравено, особено когато е свързано с кървави престъпления – както е в случая с комунистическото минало – то може само да бъде простено. Но за да бъде простено, трябва да има разкаяние. Нямаше разкаяние в България – вместо разкаяние и до днес звучат думите на Филип Боков – тогава депутат от БСП, а днес съветник на президента: “БСП поема вината, но вече само с мезета”.

В Будапеща през 1956, в Прага през 1968 и във Варшава през 1980 интелектуалците на Унгария, Чехия и Полша поведоха обществото и дори комунистите в тези страни подкрепиха своя народ в борбата им срещу съветската окупация. Няма такова нещо у нас. Но ние пък имаме горянското движение до 1956 и Майските събития през 1989. Защо според теб съпротивата в България е от толкова различен тип? Какво отличава нашето общество от обществата в другите източноевропейски страни?

Прочитайки миналото си, нямаме основания да се срамуваме от годините непосредствено след 9-ти септември 1944 г. Не е истина, че в България е нямало съпротива срещу комунистическия режим. Истината е, че е имало и въоръжена съпротива – горяните водят партизанска война чак до средата на 50-те години – и политическа опозиция, включително парламентарно представена. Разликата е, че са смазани твърде рано – и по изключително жесток начин. Самият комунистически режим, натрапен от Червената армия, поема властта с масови репресии, в които биват ликвидирани или изпратени в концлагери основните му потенциални врагове – политическата класа, интелигенцията, индустриалците и изобщо богатите собственици, голяма част от духовенството и офицерите. Сметката е същата, която си правят винаги и навсякъде терористичните режими – от този на Сталин до този на Пол Пот: властта чрез насилие предполага ликвидация на духовния елит на нацията – това е гаранцията за нейната деградация, за превръщането й в тълпа от безропотни поданици. Оттам нататък различията стават драматични. България нямаше Солидарност, нямаше Харта 77, нямаше нещо сродно на Пражката пролет, нямаше изстрадване, което да поражда памет и да поддържа опозиционния дух. Нямаше дори дребни собственици – за разлика от Полша например, липсваше й моралният авторитет, който имаше примерно католическата църква. В Полша дори полските комунисти гледаха на Съветския съюз като на окупатор – в България българските комунисти на два пъти предложиха да се откажем от държавен суверинитет и страната ни да стане 16-та Съветска република. Дисидентските групички в България се развиха твърде късно – основно в последната година от режима на Тодор Живков – бяха твърде малобройни и се състояха предимно от интелектуалци без всякакъв политически или управленски опит – а същевременно веднага след падането на Тодор Живков се превърнаха в политическа класа, която трябваше да предлага свой, цялостен политически възглед за бъдещето на страната ни. И тогава стана ясно, че те са били единни срещу правешкия диктатор, но са имали всъщност различни проекти за бъдещето: едни са искали само неговото отстраняване, други – социализъм с човешко лице, трети – реална смяна на системата. Появиха се сблъсъци между тях – и тези сблъсъци бяха използвани за инфилтриране на новата българска опозиция – и за превръщането й в декоративен елемент при прехвърлянето на политическата власт на партокрацията на икономическа основа.

Заедно с Владо Левчев започнахте издаването на две нелегални самиздатски списания „Мост” и „Глас” през април 1989. Разкажи повече за това. Как и къде ги правехте, в какъв тираж, как ги разпространявахте?

С Владо първо организирахме подписка в защита на Петър Манолов, започнал гладна стачка, след като Държавна сигурностконфискува целия му писателски архив – заедно с документацията на Независимото дружество за защита на човешките права. Паралелно с това наченахме една тежка литературна дискусия срещу схоластичните ограничения в писателската общност, налагани от догмите на тогавашния социалистически реализъм – конкретния повод бяха атаките срещу Биньо Иванов и Ани Илков. Той написа “Диктатура на посредствеността”, аз – “Посредственост на диктатурата” – но малко след това се оказа, че вече няма мегдан да излизат официално подобни статии – бяха притиснали редакторите в “Пламък” и “Литературен фронт”, където започна дискусията. Така стигнахме до идеята да се заемем със самиздат – познавахме добре историята на руския такъв – и специфичните възможности текстовете “да се издават сами” – сиреч да вървят от ръка на ръка и да се размножават от всеки, който успее да се докопа до ненадблюдаван ксерокс. Беше много важно да не ни усетят, преди да сме реализирали първия брой – затова се спряхме на най-конфиденциалния възможен метод за разпечатване – по фотографски път, на документална фотохартия. Направихме импровизирана фотолаборатория в банята на Владо и цяла седмица не излязохме оттам, ръцете ни за дълго пожълтяха от химикалите. Накрая свързахме страниците с телбод – тиражът на първия брой от моя “Мост” и Владовия “Глас” беше по шестдесет бройки за всяко списание. Беше началото на април 1989 – раздадохме част от книжките на улицата, пред „Ангел Кънчев” 5, където тогава течаха тъй наречените Априлски дискусии. Останалите разнесохме по пощенските кутии – предимно на писатели и интелектуалци, за които разчитахме, че ще ги предадат нататък. Помня колко бях щастлив, когато пуснах последната книжка в пощенската кутия и си тръгнах към къщи. Там ме чакаше друга изненада – телефонът иззвъня и като го вдигнах – беше Румяна Узунова. Издиктувах й уводния “манифест” на “Мост”; самото й обаждане обаче беше важно, защото службите знаеха, че оттук нататък каквито и репресии да предприемат, те ще станат достояние на всички чрез “Свободна Европа” – вече бяха се научили, че няма защо да произвеждат герои – освен при крайна необходимост.

Изпатихте ли си за тази дързост?

Не особено... След като излезе вторият брой от списанията, “Разпространение на печата” ни наложи глоба от по петстотин лева за нерегламентирано книгоиздаване – бяха доста пари за онова време. Обжалвахме с Владо пред съда – на първото заседание се събраха цял куп правозащитници – и делото се отложи. След това – вече след падането на Тодор Живков – просто ни оправдаха. Владо беше уволнен от “Народна култура” – не само заради самиздатите, но в още по-голяма степен заради участието ни в подписката срещу „Възродителния процес”; същото щеше да се случи и с мен – но Тончо Жечев, чийто авторитет в Литературния институт беше изключително висок, много остро възрази срещу подобна възможност – и тогавашният директор проф. Боян Ничев се солидаризира с него – въпреки натиска, оказан от централата на БАН.

Достойно и нелишено от смелост поведение на Тончо Жечев и на Боян Ничев, мир на праха им.

Да, така е, безспорно.

Спомена „Възродителния процес” . През май 1989 започват щафетни гладни стачки и хилядни демонстрации на българските турци, за да си възвърнат насилствено отнетите си имена и да защитят човешкото си достойнство.Те се изправят срещу тежко въоръжени милиционери и червени барети, но продължават протестите си близо месец, въпреки че 9 души са убити, а стотици - ранени. Защо днес почти нищо не се знае за Майските събития, а имената на героите тънат в забрава?

Защото посткомунизмът оцелява, култивирайки амнезия. Насаждането на забрава е идеологически обоснована политика в течение на целия преход – и се разпростира от идеологемите като “национално съгласие” – до медиите и чалга-културата. В не малка степен обаче днешната подмяна на истината се дължи и на факта, че политическото представителство на българските турци се осъществява от една представяща се за партия корпорация, която паразитира на гърба на своя електорат. Тази корпорация е тъй плътно инфилтрирана от кадри на ДС, че може да се предположи, че е пряко нейно създание.

Някак си не върви да се знае за хората, които реално са се борили срещу тези репресии, след като те не са в ДПС – особено, когато лидерът на тази партия е ченге с тринайсетгодишен стаж, писало десетки доноси – все по “турска” линия...

А има ли връзка между някогашния конформизъм на българското общество по време на съветската окупация и днешният бабаитлък на нашенските пишман патриоти? Къде бяха тия гласовити юнаци преди, че да стреснат с крясъците си Москва и да отместят червения ботуш на „Големия брат” от лицето на „майка България”?

Как ще стреснат с крясъците си Москва, като са неин проект? Просто за Кремъл беше изключително важно да запази поне една капия в новия модерен свят, който се образува сред разпадането на Източния блок – позиция, чрез която да осъществява своите провокации, да защитава своите интереси, която да му служи като “Троянски кон” в ЕС. Това не можеше да бъде нито Чехия, нито Полша, нито прибалтийските републики – но можеше да бъде България. Пита се как обаче – след като се оказа, че и българите не обичат нито братушките, нито техните наместници – комунягите. Отговорът е прост – като в политическото поле се култивират изкуствено други играчи, които да изземат инициативата от още неукрепналите демократични сили, да играят ролята на клин между тях, да провокират конфликти, да предават – когато им се падне сгоден случай: както ДПС предаде първото демократично правителство и блокира тъй насъщните реформи за цели седем години.

Затова именно веднага след 10-ти ноември се появиха едновременно и ДПС – регистрирано със специалните протекции на Луканов и националистите – тогава под формата на ОКЗНИ (с говорител – сегашния президент).

Оттогава досега са скачени съдове – въпреки че се правят на политически противници: Доган оправдава съществуването на националистите – те пък, в ролята си на плашило, гарантират сплотеността на неговия електорат. От тази симбиоза печелят единствено бившите комунисти, играейки ту с едната, ту с другата страна – а задкулисно – и с двете едновременно.

А има ли връзка между комунистическия режим и днешната корупция и организирана престъпност в България или те са следствие от свободата и демокрацията?

Има, разбира се. Самият генезис на българския преход е криминален. Тъй като ставаше дума за трансформацията на политическата власт в икономическа, някой трябваше да поеме собствеността в хода на приватизацията, да има ресурса да го направи.

И тогава – малко преди падането на режима – започна раздаването на прочутите червени куфарчета с пари, за които сега дори комунистите си признават. Това бяха парите, превъртени през тъй наречените външни “неявни фирми”, създавани от Първо и Четвърто главно управление на ДС; и парите, “отклонени” от взетите като държавен дълг милиарди долари. Бяха раздавани по списък – на доверени, но не много известни публично лица, главно от контингента на Държавна сигурност и контролирания от него “спортен” борчески елит. Така бяха създадени икономическите групировки, така беше създадена и българската мафия.

Свободата и демокрацията нямат нищо общо с това – по-скоро този процес, повторен още веднъж с нови списъци – за даване на кредити без покритие, подмени и свободата, и демокрацията – и днес ние обитаваме една корпоративна държава от мафиотски тип.

И накрая, каква е равносметката 20 години след рухването на комунизма? По-скоро положителна или по-скоро отрицателна?

Положителна, защото все пак я няма стената, няма я и желязната завеса. Остава да се справим със стената в самите нас. В това отношение съм по-скоро оптимист относно крайния резултат, но песимист относно възможните срокове за постигането му. Мойсей е водил своя народ четиридесет години през пустинята. Защо? Не защото обетованите земи са били толкова далеч – а за да забрави робството в Египет. Това е преходът – забравяне на робството, припомняне на свободата. Минахме двадесет години и сме в средата на пустинята. Остават ни още двадесет.