Разночетенията по един доклад или как ЕС “окуражи” България

Междинният доклад на Европейската комисия, чието очакване възбуди политическото говорене през последните седмици и породи какви ли не хипотези, се оказа далеч по-мек и по-технократски, отколкото повечето наблюдатели очакваха. Съществува видима разлика между сегашния му вариант и описанието на същия документ в работната му фаза, изтекло по конфиденциални канали. Както стана ясно, документът е работен до последния възможен миг, а управлаващата коалиция и нейните представители в Брюксел са упражнили максималния възможен натиск върху експертите от ЕК, за да смекчат тона на доклада и да го направят политически фригиден. Като се има предвид обаче колко обезсърчаващи бяха опитите да се повлиае върху мнението на еврочиновниците чрез откровено политическо лобиране при предишния доклад, то можем да предположим, че визиите за ефекта на сегашния натиск от българска страна са силно преувеличени.

            Силно преувеличена е и радостта, с която управляващите посрещнаха благата вест от Брюксел. Радост, в която много ясно личи с какви страхове е било изпълнено очакването им и какви катастрофални изводи са предполагали. Според Сергей Станишев например "Докладът ясно дава окуражителен сигнал към българската администрация и държава, че сме на прав път и трябва да продължим по него". Дава ли докладът такъв положителен сигнал или

българският премиер го чете така, както дяволът Евангелието

Нека прочетем и видим. Добре известно е, че огромния проблем на България в очите на европейските ни партньори е свързан с неработещата съдебна система – и се изразява в липса на адекватни мерки срещу корупцията и организираната престъпност, липса на присъди срещу мафиотите и подкупните администратори, бавене и потулване на знакови дела, липса на съгласуване между различните правоохранителни и правораздавателни звена – и най-общо: в липса на справедливост за българските граждани. Докладът наистина съдържа похвали – но не за съдебната система като цяло, а само до едно единствено звено от цялата система: Инспектората към Висшия съдебен съвет. По ирония на съдбата докладът на ЕК съвпадна с първия годишен отчет на тази структура: изводите в този отчет са унищожители – особено по отношение на разследващите органи и прокуратурата. С други думи: похвалата на ЕС се отнася до структурата, стигнала до идентични заключения с тези на евроекспертите относно драматичнвата липса на ефективност, произвола и очевидните корупционни практики в българската съдебна система. Прочее: дали е нормално такава похвала да породи бурния евро-оптимизъм у българските управляващи, които набързо забравиха думите си по отношение на предишния доклад, с които обвиниха комисията, че проявява “двойни стандарти” и не зачита българските усилия?

Разликата във визиите на София и Брюксел е мирогледна:

зачита се нещо, което работи, а не нещо, за което се говори.

Какъв “окуражителен сигнал” се съдържа например в следния извод: “Все още не са предприети действия по посочените елементи на неефективност в досъдебната фаза. Твърде малко от сложните наказателни дела стигат до съда. Делата продължават да се връщат на прокуратурата или да се бавят, като това често се дължи на превратно прилагане на процесуалните норми.” Та това “все още” на практика е просто дипломатичен израз за констатацията, че за никакъв напредък в в реформирането на българската правосъдна система не може да се говори. И на какво всъщност трябва да се радваме, след като ни казват в очите, че не сме свършили нищо?

Как би трябвало да разчетем например текста, според който: “Данните за всички предприети действия по случаи на корупция показват низходяща тенденция през втората половина на 2008 г. в сравнение с първата половина на годината. Тази негативна тенденция изглежда продължава през ноември и декември 2008 г.” Не е ли всъщност това казване, че основната причина за спирането на еврофондовете и загубите на България в размер на стотици милиони не само че не е отстранена, но има и “низходяща тенденция”? Или извода, че въпреки създадените съвместни екипи за борба с организираната престъпност към ВКП, “през последните месеци липсват важни съдебни решения по знакови дела за организирана престъпност”. Това ли е основанието за радостта Станишева?

Или може би напомнянето, че “властите трябва да положат повече усилия и за пресичане на практиката да се купуват гласове”? Или предупреждението, че “съществува риск с влизането в сила на Закона за търговския регистър да се намали прозрачността на информацията по отношение на собствениците на активи на дружества”? Как ви звучи това предупреждение на фона на драстични прецеденти като този с медийната империя на Ирен Кръстева, започнала трудовата си кариера като скромна коректорка в издателството на БАН, за да се издигне с усилия и талант до шеф на тотото – и със спестените от закуски пари да купи няколко вестника, една телевизия, някоя и друга издателска къща и накрая – ИПК “Родина”? Данните за собстеността на такива като нея ли ще бъдат бранени от новия Закон за търговския регистър под благовидния предлог за защита на личните данни?

На този фон едва ли трябва да се учудваме, че прочитът на опозицията на същия този доклад е коренно различен – и че според Иван Костов например неговият текст всъщност “бракува” целият труд на правителството през последните четири години. И че всъщност

чрез този доклад България е поставена пред ултиматум:

да навакса несвършеното по 16-те възражения на ЕК до средата на лятото, когато ще излезе редовния доклад за България. Същият може да се превърне и в гилотина над страната ни – смята Костов – а неспесобността на сегашното правителство да реши проблемите, свързани с критиките на ЕС, са откровен саботаж към следващото такова, което в началото на своето управление трябва да изкупва минали грехове.

Това е вярно, само че за зла участ е изразено в безучастни експертни констатации, а не в политически дефиниции. Тъкмо от такива се страхуваха Станишев и БСП – и на тяхната липса се дължи сегашната им радост. Първо – защото биха могли да бъдат използвани като сериозин пропаганден коз от опозицията при предстоящия вот на недоверие, и второ – защото още един смазващ доклад би намалил значително шансовете им на парламентарните избори.

Всъщност и радостта на управляващите, и апокалиптичния прочит на опозицията са лишени от основание. Просто този доклад е от различен тип и следва различна философия в сравнение с онзи, предишния, при който бяха в съзвучие с наложените финансови санкции изводите звучаха като директно политическо казване, че управляващото правителство е негодно да отговори на европейските критерии за управление. В него липсват изводи, които могат да бъдат тълкувани политически – и това едва ли е случайно. Ако се вгледаме в неговата философия,

би трябвало да го определим като доклад на очакването.

Почти всички констатации за дейността на българската администрация са съпроводени с уговорката “рано е да се каже”. Това, което казва той на България, може да се обобщи в следната схема: нещо се прави, няма никакъв ефект засега, ще чакаме да видим.

Можем да добавим също, че Брюксел очевидно действа по принципа на моркова и тоягата – като ритимът на негативните оценки у нас и в Румъния се разминава – когато изводите са остри към България, стават донейде поощрителни към Румъния – и обратното – очевидно с цел да се съзцдаде стимулираща конкуренция между двете изоставащи страни. И Станишев не би трябвало да се радва чак толкова. Днес е редът на моркова, но през юли ще дойде редът на тоягата – точно преди парламентарните избори, като нищо чудно тази тояга да преопреди и техния резултат.