Пустинята на българския преход - статия четвърта

Бях да три дни в Холандия, в Амстердам – един от най-колоритните и свободни градове в този грешен свят. Поводът беше една дискусия, организирана от Даниела Горчева по повод двадесетте години от Десети ноември и от падането на Берлинската стена.

Преди да тръгна, разговарях с Матю Брунуосър, сътрудник на “Ню Йорк Таймс” (въз основа на този и още други разговори той написа статията си “България все още страда от травмата на прехода”, публикувана в “Ню Йорк Таймс” – която можете да прочетете в рубриката “Хроника на нашите дни”). Той сподели пред мен учудването си от факта, че докато в Германия двадесет годишнината от падането на Берлинската стена е ознаменувано с пищни тържества, в България годишнината от падането на режима на Тодор Живков не предизвиква нито едно заслужаващо вниманието събитие.

Това наистина е така: българите премълчаха тази годишнина с едно наистина впечатляващо и като че ли гузно мълчание. Колкото впечатляващо, толкова и обяснимо: преходът наистина се превърна в мръсна дума, а близката ни история гъмжи от парадокси и позорища, които просто няма как да не предизвикват отвращение и срам.

За огромната част от българите преходът е травмиращ – и с предизвикателствата на свободата, с които те не бяха свикнали и от които се бояха, и със загубите на социален статус, и – най-вече – с крушението на надеждите за един по-достоен и нормален живот, които в първите години след десети номеври разрушиха  извечния български страх, изведоха хората на улиците и ги накараха да се почувстват свободни.

Премълчаването е един от защитните механизми, чрез които съзнанието пази менталното си здраве, когато в него съществуват травмиращи пространства, които не се докрай разбрани и осмислени. Те са рани в историческата плът на България, които не са зарастнали и няма как да заздравеят – докато за тях няма възмездие – или поне разкаяние и прошка.

И тук беше първата изненада, на която се натъкнах по време на тази дискусия. Оказа се, че гузността и премълчаването важат най-вече за българите, останали в родината си. За тези, които са я напуснали в търсене на едно по-пълноценно осъществяване или по-достойно битие, годишнината от 10-ти ноември не е куха и омерзителна дата.

Залата се оказа пълна – над 250 души бяха дошли – и от Амстердам, и от всички краища на Холандия; цяла една група се беше вдигнала чак от Белгия с микробус, пътувайки стотици километри заради тази среща. След дискусията имаше концерт на Васко Кръпката – радваха се като деца на песните, които огласяха стохилядните митинги в зората на демокрацията; пееха заедно с него “Комунизмът си отива” – въпреки че много добре знаеха, че изобщо не си е тръгнал – и че в родината им човек се спъва на всяка крачка в неговите останки и рецидиви. Те – обитателите на “другата България”, помнеха наистина една друга България – една бедна, забравена от Бога страна, която обаче се отърсваше от своето мизерно минало и вярваше, че е намерила своя път към свободата и достойнството.

Другата изненада дойде в хода на самата дискусия. Мой партньор в разговорите беше Фриц Болкестейн – един от най-уважаваните холандски политици: лидер на VVD (най-голямата либерална партия в Холандия), бивш министър на oтбраната и член на Европейската комисия, Eврокомисар до 2004. В хода на дискусията той беше достатъчно откровен, за да не премълчи очевидното – че България и Румъния не са били готови да поемат предизвикателствата, свързани с членството в ЕС – и че компромисът с тяхното приемане е грешка – тъй като по този начин Европейската комисия е изгубила основния механизъм, чрез който може да се въздейства върху тях – за последователно и систематично провеждане на демократични реформи.

Всичко това е така – и просто не може да бъде отречено. Вярно е, че България и Румъния не бяха готови;  вярно е, че и двете страни се грижеха повече за фасадата, отколкото за съдържанието на своите демократични системи.

Вярно е – и това въжи с особена сила за България – че след приемането им в ЕС техните политически лидери решиха, че вече са постигнали целта си – и че тъй като няма реален механизъм, по който една страна да бъде изхвърлена от общността, сега е времето да си разпашат поясите и да правят каквото си искат.

Вярно е, че комунистите, под чиято власт по ирония на съдбата завърши прехода от тоталитаризъм към демокрация, си представяха ЕС като едно ново Политбюро на КПСС. Плюс следната апетитна добавка – нещо като българско ноу-хау в международните отношения. Добре – те ще определят параметрите и външната опаковка на политическото ни битие – а ние ще изградим исканата от тях фасада. Зад нея обаче отново ние ще сме тези, които ще определят съдържанието – и най-вече неговите финансови изражения. Иначе казано: те ще ни дават едни големи пари, а ние – зад паравана на приказки и подправени документи – ще си ги харчим, както си знаем.

Вярно е и че когато комунягите разбраха, че номерът няма да мине – че фасадата им прозира и че има служби като ОЛАФ, които разследват наглата им крадливост, просто завъртяха кормилото и поеха курс директно към Кремъл – като подхванаха големите си енергийни далавери на гърба на нашето бъдеще – тъй като нашите пари не са като европейските – и за тях никой не може да им потърси сметка.

Проблемът с готовността на България да бъде нормална европейска страна обаче не е само там, където падна акцентът на Болкенстейн. Проблемът е, че усилията ни за присъединяване към ЕС бяха започнати от една демократично правителство, което (при всичките му кусури и грехове) имаше реалната политическа воля за подобна стъпка – и при много тежки условия и жертвайки собственото си политическо бъдеще – проведе забавените с цели седем години реформи.

Това правителство имаше и още нещо: куража да осъществява собствена, независима от Кремъл външна политика. И ако трябва да определим събитието, което бе от решаващо значение за приемането ни в ЕС, това не са разните затваряния на глави и провежданите във връзка с това промени в законодателството – а отказът на България да предостави въздушното си пространство за руските ескадрили, които се готвеха да прецакат акцията на НАТО срещу провеждащите етническо прочистване войски на Милошевич, кацнат в Косово преди започването й – със същите намерения, с които на 9-ти септември 1944 прегазиха българската граница и окупираха страната ни. Това бе достоен акт на солидарност срещу насилието, който не можеше да не направи впечатление – и компромисът с подготвеността на България за членство в ЕС се дължи до голяма степен на него. Страните от ЕС го възприеха като знак – за това, че иначе юридически и институционално неподготвената България е морално готова за членство в Европа, че на нея в критични моменти може да се разчита – като на лоялен и отговорен член на голямото европейско семейство.

Това, което европейските лидери не забелязаха, беше дребната подробност, че междувременно властта в София промени своя политически полюс. Не забелязаха основния български парадокс – българския преход от тоталитаризъм към демокрация бе формално приключен под властта на същата тоталитарна и терористична партия, срещу която започна. Пропуснаха старата истина, че няма как спасяването на давещите се да бъде дело на самите давещи се. И че има една генерална разлика между световете от двете стени на Берлинската стена – докато Западът можеше да се реформира, тоест да се променя бавно, систематично и еволюционно, Изтокът не можеше – защото един тоталитарен и терористичен режим може да бъде променен и цивилизован само по един път – и този път минава през катарзиса на революционното му отстраняване от властта. Не може да се очаква тоталитаризмът сам да осъществи своята трансформация в демократична система – може да се очаква обаче неговата мимикрия, неговата трансформация в националистически, олигархични, популистки и псевдодемократични форми на живот – при които се променя само фасадата, а не същността – и не трябва да се забравя старото комунистическо верую, валидно и до ден днешен: “Ние тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем!”

Казах повечето от тези неща в отговор на справедливата забележка на Болкенстейн. Но имаше и един въпрос, който премълчах. Питах се какво би станало, ако на България бе отказано членство в ЕС – ако тази възможност беше отхвърлена някъде в неопределеното бъдеще. Щеше ли наистина Европейската комисия да запаза своя основен лост за въздействие – и да помогне на страната ни да поема по пътя на реалните демократични реформи?

Или щеше да се случи нещо друго, доста по-страшно: тази ситуация щеше да бъде използвана за кулитивиране на евроскептицизъм, за налагане на друг обществен модус и код за разчитане на случващото се, свързан с национализъм, ксенофобия и нетърпимост към различните – като в крайна сметка вместо една наистина готова и достойна за своето членство в Европа държава, България би могла да се превърне в една втора Сърбия. Което е твърде опасна перспектива както за мира на Балканите, така и за самия статус на цивилизования свят – и тогава за справяне с проблемите беха били нужни много повече усилия, средства и време, отколкото са нужни сега – при сегашната неподготвеност на страната ни – която е пряк резултат от твърде дълго продължилия комунистически саботаж срещу самите процеси на присъединяване.

И може би това е оптимистичната формула на прехода: е, вече сме европейци, ама не съвсем. Но не станахме азиатци – а можеше.