Мони

              За Мони Алфата и Омегата беше въздухът. В тесен, широк, конкретен и преносен смисъл. Медът и млякото идваха на второ място.  На трето бяха орешките. Така Мони степенуваше материалните и въздушно – астрални аспекти на битието. Иначе Мони се движеше в не – битието. Движеше се упорито, целенасочено и с изключително твърда стъпка в посока незнайна за никой и абсолютно неясна за самия него. Времетраенето от взимане на решение до привеждане на същото  в действие траеше около милимунда. Менталните уравнения на Мони функционираха горе – долу така:  ” Гладен съм – пилешко месо – купувам пилета – правя курник – ям пилета ”. Покупката се извършваше тутакси. След една супена лъжица, уравнението добиваше следния вид:  ”Сит съм – за какво са ми тези пилета – мърсят тези пилета –  в меда е здравето ”. Логичното,  светкавично изпълнение водеше до също така светкавична сеч. Рекордът за ядене на пилета, в детството ми, беше 17 дни. Без сиси – миси, дояждания и.т.н. Водовъртежът на Моневите решения довеждаше всички до виене на свят. Но за него, това беше навременна и целесъобразна експедитивност. В структурата на Мони нямаше место, определено за осмисляне, изчакване и търпимот. Сиреч,  фитилът бе светкавичен. Огънчето се палеше и експлозията следваше мигновено. Огнедаващият Мони завършваше в най – голямата захвърленост, в най – тучна обгореност и още в полунесвяст, той бе готов за следващото си твърдо решение, което неминуемо водеше до същия резултат. Това бе схемата в житейското поведение на дядо ми по майчина линия  Мони ( Симеон Григоров  Арнаудов ).

      Мони бе най – бурният порой сред хора, животни и природни бедствия , за който си спомням. Като дете ми говореше единствено за Шаляпин и Реджиналд Сики. От време на време, месеше Шаляпин с Джили, но кой се интересува от детайли?  Две бяха етроплско – античните отправности на Мони  –  музиката и физическите дадености. Беше гледал Сики и Дан Колов в София и познатият речетатив завършваше така:

     – Запомни едно, ако можеш да регулираш дишането, ще можеш  да постигнеш всичко, което си си поставил за цел.

     . . . Личната история на Мони започваше, поне от казанато пред мен, от борбата  му с мечката в центъра на Търново.

      –  Ударихме рамо в рамо. Бутаме се, но усещам, че почват да ми омекват колената. Срам ! Хората гледат.  Погъделичках я тогава. Погаделичках  я по пъпа. – казваше. – И се предаде.

     След това нещата добиват мътност. Беше завършил Семинарията под синъо – коравия поглед на баща си, протоерей Григорий. Нещата явно бяха дошли до ”манастирът тесен за мойта душа е ”, защото според някои столични вестници  от онова време, насред песнопеения и служби, буйничкият дякон фраска килимявката в пода на ”Свети Cедмочисленици” и отсича:

     – Повече така не може!

      Кое точно не може, защо не може и кое ще го може от тук насетне,  не се разбира. Важен е драматичният жест. Изригването е важно. А при Мони драматични жестове и гейзери колкото щеш.  Говореше се, че от гейзера на  вибратото му столичните девойки позабременявали, но казва ли ти някой?

     Ухажването на любимата му, Райна, започва пред вратите на Вегетарианския ресторант в София ( по онова време срещу Военния Клуб ). Не знам дали гласът или апетитът му печелят сърцето и, не знам дали делкатната и блузка или това че татко и е собственик на ” Вегетарията ” ( така Мони наричаше ресторанта и по мое време, когато беше някъде на Алабин ), но не след дълго младото семейство се пренася на Изгрева. Явно и в този период Мони безотказно проявява склонност към бурните си ментални уравнения,  защото Учителят с усмивка казва: ” Две черни овци си имаме на Изгрева – Гради и Симеон” . Неангажиран с работа и взрян в трептенията на Вечното, Мони намира време да завърши Консерваторията в класа на Събчо Събев. Но ” манастирът тесен за мойта душа е ” е пренесен в припева, тесничко му е на Мони,  така че какво е някакво си предложение за место в Старозагорската Опера,  когато звездна трябва да е целта.  И така,  в  звездност от музика и мизерия преминават следващите години на семейството. Децата растат и денонощно свирят на инструментите си.  (много от децата на Изгрева се занимават с музика) . Вуйчо ми  завършва виолончело, а майка ми – виола. Мисля че и двамата са оцелявали  на водица и джиджи папа. Баба ми Райна, чийто родители заминават след фалита на ресторанта си в Македония,  можеше да готви две неща в краските на пълното съвършенство –  печен лук и коприва с ориз. Копривата с ориз –  задължително водничка. В останалото време баба се занимаваше с Есперанто. Когато съм се родил казала: ” Докато това дете проговори аз ще говоря перфектно есперанто”. Не знам аз ли съм бил бавен с проговарянето или тя светкавична с усвояването, но успя да го докара не по зле от Асен Григоров и Кунчо Вълев, на времето най  – достойните  радетели за делото на Заменхоф в България.

      Освен Моневи уравнения имаше и Моневи принцпи. Принципи железни  и неподлежащи на дискусии. Спомням си три:  –  известните ми  правила за рязане, анулиране и зашиване. Според първият,  краката на масите и столовете трябваше да се режат, за да може стойката на седящия да е в перфектна изправеност. Бедата беше, че веднъж резнати, краката никога не можеха да добият равност, килваха се, така че се се налагаше ново рязане, и пак, и пак. Накрая се стигаше до полуполягане, пред полуяпонски интериор. Вторият, изискваше всички езици на обувки да бъдат анулирани. Анулирането беше спонтанно и с каквото падне под ръка – нож, тесличка и.т.н. За погрома върху езиците на обувките няма причина. Вероятно шептяха нещо на Мони, дуднеха му, дразнеха го – кой знае? Последният, изискваше джобовете от всякакъв вид  да не зеят. Ръцете трябваше да се движат спокойно, да не се разконцентрират в търесене на това и онова. Решението – просто. Игла, конец, тел – джобовете зашити. Пък за Мони дали има или няма джобове бе без значение, защото и без това нямаше какво да слага в тях.

     През всичкото това време  Мони няма връзки с баща си, който в началото на 20- те години строи къщата си в ”далечния ”столичен квартал Лозенец, за да е близо до Семинарията, където работи. На въпроса ми дали причината за невиждането между баща и син е напускането на източното православие и отиването при дъновистите, роднините ми отговориха : ” Не ”. Тънка и кратка е горската пътека между Изгрева и Лозенец, но така и не видях прадядо си Григорий, въпреки че си отиде, когато бях вече първолак.

     В бурното си предсемейно време в  Лозенец, Мони другарува с Петър Димков, лови риба в Жабешката река, ( днес – тъжна вада ), чете брошурите и преводите, които издава баща му и спори с него. Говореше ми за кореспонденция на Григорий с отвъд дунавската Ясна Поляна, но разкрасена ми се вижда тази история. По –  вероятно е това да е кореспонденцията стигала до пред  Дунава, в Свищов, и не с дядо Толстой, а с дядо Сосуняк ( лаченото прозвище на Софрони Ников ), основал първото теософско дружество у нас.

      След раждането на децата, с гейзерен жест  Мони отсича . До кръста. Край.

      Бурността на характера му има планинските си извори  в тези, бродили по Етрополе и Търново преди него. Един от роднините, Симеон (  всички мъжки чеда от Етрополския род се именуват Симеон, а женските – Елисавета ) пада в четата на Хаджи Димитър в битката при Дълги Дол и се споменава в  Захариевите  ” Имената на момчетата, които погинаха в 1868г. ”;  друг  –  Тодор Арнаудов, заедно с Паница и Ризов, в студена нощ на 12 януари, гони Стамболов по софийските улици с  ” гол в ръката нож ”. 

     Спомените ми за Мони са вече по – ясни от времето на преместването ни в малкия Кремиковски апартамент, даден за компенсация за земята, притежавана от баща му.  Тогава Мони бе тръгнал  вече по селата. Търсеше чист  въздух за сина си, който бе заболял. Смяташе, че чистия въздух  и бащината преданост ще помогнат на момчето му да започне да свири отново.  Понякога, през лятната ваканция, ходих  при него,  четяхме наръчника на  Иван Гъбаря, събирахме жълт кантарион и шишарки, къпахме се под някакви дребни, ледено студени водопадчета, шортите ни се ветрееха и после дишахме. . . едно. . .диафрагмата.. . две. . нагоре. . . задържаш – после. . . бавно изпускаш . .  и растеш, и ставаш  железен. Под леглото му винаги имаше две кофи – едната с мед,  другата с млеко.Сутрин  забъркваше амброзията си , черпак от едната, черпак от другата, хвърляше шепа полуобелени орехи отгоре и това е. . . ето ти го възправил се срещу съдбата, срещу всичкото. . . А привечер, още мокри от водата,  наточена в раното и затворила в шепа лъчите на златното лятно търкало, сядахме и той ми разказваше за Великата Рилска Пустиня. Утре гамата  щеше да е  по – добра,  утре щяхме да получиме добра вест за вуйчо и пак щяхме да оставяме  слънчевата вода от тенекиеното канче да докосва кожата ни,  и медовината и орешките щяха да ни чакат, пък  Мони бос и див. . . ла. . . .ла. . .ла. . . щеше да пее, а аз до него  да ги бера и да ги ям направо пърхутките и да си мисля,  че е топличко това слънце, и ми се услажда пчелната благост, и че, може би, с песента си,  Мони е подплашил врабците, които са се разпилели по небето като слънчогледови семки.

      . . .Изпрати ме, когато тръгвах за  Америка. Вече все по – рядко слизаше в София. Беше със сивото  якенце, което му бях подарил от студентските си дни.   Изглеждаше уморен, уморен от жребия, от себе си, от несбъдването, от замахванията към най – високите сенки, за да остане накрая, лишен от всичкото, със зашити джобове на Софийското летище. Подаде ми малка книжка, Светото Писание, която ми бе подарил при свършването на гимназията  На първата и страница, върху тънката оризова хартия бе написал :  ” Всички велики и малки учени и прости хора са изучавали тази книга. Прочети я когато пожелаеш и което разбереш и приемеш, нека те ползва ”.

      . . .Видяхме се след няколко години, когато се бях върнал за кратко в България. В стаята му миришеше на орехи и  горска билка. Вероятно беше започнал да се превръща в горски дух. Попита ме дали в Америка уча дъщеря си да диша, погледна мe:

     – Разкажи ми за Ню – Йорк. – каза.

      Заслуша се.  От време на време, дърпаше опашката на разказа ми, отвън някакъв следобед свиваше парцалките си. . . ” Ню – Йорк ” промълви като че ли на себе си.

     –  И видя ли  Метрополитан Опера? Отблизо ?

     Видях я, Мони.  Разкавам  му,  говоря, и говоря. . . а отвън вече е следобедното падане, вече е синъото, като синъото на дяволската гъба, което изпълзява, когато докоснеш тумбачето и. Дяволски гъби беряхме с теб, помниш ли Мони,  но сега няма да те връщам там, няма да дърпам самотата и мълчанието на всички тези години, където потъна малко след младостта си, понесъл дивия си дух и свещенното си бащинство. За това, за което си мечтал,  ехе,  в най – високите си мигове, за него  ще говорим. . .

     – Когато дойдеш следващия път. . . 

     Това е последният път. Тъмно е вече. Лицето му  рисува усмивка, вероятно се заслушва в Джили, завесата се е вдигнала, мирисът на влажен декор е толкова близо, само да посегнеш.. . . Чертите му се отпускат. 

     Пътуваш ли с мен, Мони, божия птичко? И ако възрастта ни беше една и двамата  бяхме  рамо до рамо, както ти с мечката, така щях да ти кажа:

     – Тръгвай с мен,  Мони. Всичко,  дето е простор ще ти покажа. При бизоните ще те заведа, да видиш как трептят ноздрите им като падне скреж, да видиш как теленцата им се търкалят и цялата земя се смее. И бос ще тичаш из прерийте, Мони, ще се вдига гласът ти, в червения варовик на Скалистите планини ще търси ехото си. И див и свободен ще си,  Мони, див и свободен, какъвто искаше да бъдеш.  И после ще литнеш като орле сред перестите облаци и все по – високо  ще хвъркаш, високо. . .високо, до Бога чак високо. И там като стигнеш, да не забравиш Мони,  да помолиш Бога за прошка, че не е красиво  килимявката в пода да удряш. . . .