“Вселената според Гуидо” и абсурдите на тоталитарния свят

Приех поканата да кажа няколко думи за новата книга на Любомир Канов с известно неудобство, тъй като не съм писал нищо сериозно за неговата проза и се чувствам в дълг към него – в какъвто дълг е впрочем литературната критика въобще. Все пак приех, защото си казах, че това е добър повод да препрочета книгите му, събрани в елегантното томче “Вселената според Гуидо” и да се опитам да рационализирам онзи възторг, с който аз и моите приятели литератори посрещнахме “Човекът кукувица” в сякаш вече праисторическата 1991 г.

            Твърде оптимистичен сценарий. И сега не съм готов да кажа кой знае какво. Разказите на Канов се съпротивляват на анализи, разчепкване, те не могат да бъдат перифразирани, раздробявани на символи и повествователни похвати, не могат да бъдат трошени с теоретични чукове и – преминали през флотация, да бъдат използвани за извличане на ясен, еднозначен Смисъл. И слава Богу. Всъщност към края на сборника, в “Ходисей” има един пасаж, който сякаш е предназначен тъкмо за литературоведите.

- Всяко определение е краят на Същинското! ... (казва Хайзенберг)  – Щом кажеш “Аз съм” и вече не си, така ли? – разочароваше се Ходисей.

- Или ако някой страничен наблюдател те посочи с пръст и каже: Той е това!... – смятай се за загинал!

            Разказите на Л.Канов са съноподобни, а както знаем, сънят трудно се преразказва и още по-трудно се интерпретира, макар че Фройд дори създаде професия от това. Впрочем донякъде самата биография на Любомир Канов прилича на такъв разказ или сън. От участъков лекар в Сирищник (именно) до психиатър в Лонг Айлънд. Роден в годината на Революцията, 1944, октомври, той  успява да избяга от нея едва в Оруеловата 1984 г., когато емигрира в Канада, не преди да се е запознал с репресивната тоталитарна машина.  През 70-те Любомир Канов работи като лекар в Градския психоневрологичен диспансер в София, за да бъде арестуван през 1977, на 3 март, и впоследствие осъден за „Контрареволюционна пропаганда, целяща да разруши основите на социалистическия строй у нас и в Съветския Съюз и планиране на опит за бягство на Запад”.  Явно властта не е позволила на Любомир Канов да сее своята вражеска пропаганда и да всява смут в класовото съзнание на щастливите институционализирани пациенти, вътре и извън диспансера.

            Напуснал родината като лекар и враг на народа, Канов се завръща в началото на 90-те като писател и винопроизводител. За виното нека се изкажат експертите, аз ще се спра на книгите:

“Човекът кукувица”, 1991

“Парейдолии”, 1996

“Ходисей”, 1997

            Именно тези три книги, с някои стилови редакции на текстовете, са публикувани в сборника, който ни събира сега – “Вселената според Гуидо”. Струва си да се отбележи, че някои от разказите авторът е публикувал и в “Човекът кукувица”, и в “Парейдолии” – “Логофаго” и “Ентропе – кърмачката на мрака”. Това са програмните разкази, реперите в художествения свят на Любомир Канов. “Логофаго” – с идеята за ахроничното, трансисторично съществуване. “Ентропе...” пък е едно неподражаема, съчетаваща ирония и жалост епитафия на човешкото съществуване, сега и винаги.

            В началото казах, че разказите на Канов са съноподобни. Това е така не защото в тях се случват странни неща, не защото героите могат да имат петолъчка вместо глава или колело вместо крак, а защото гротескното деформиране на човешкото тяло и произволът, владеещ човешкия живот се приемат като нещо естествено, небудещо и милиграм удивление. Най-странното е в това, че странното не буди удивление. Дали пък не можем да кажем, че тези алегорични разкази всъщност предават неизразимия по друг начин абсурд на тоталитарния свят, в който именно незабелязването на ненормалноста е най-ненормалното нещо?

            Разказите на Канов създават усещане, което след това е трудно да бъде проследено откъде идва. Малко по-топло и игриво в “Човекът кукувица”, малко по-мрачно в “Парейдолии” и особено в “Ходисей”. Голямата трудност идва може би оттам, че в тези разкази се преплитат два плана – онтологично метафизичен от една страна и политически и морален от друга. Метафизичният план пита “Какво всъщност е животът, каква е тази шега, кой е нейният автор”. Кой сънува този сън, в който сме? Политическият пък пита: какво кара хората да подивяват, да си причиняват зло с някаква сякаш ангелска лекота, без причина?

            Политическата алегория, демаскираща тоталитарното битие, ражда главозамайващи образи на общностното битие. Като жилищният блок в “Апокалипсис тогава”, селото “Стой” в “От долната страна на хоризонта”, горна и долна Епикайрекакия в “Некрополис, адио!” и селото на гилотеняните в “Ходисей”... (Гилотеняните си крадат и пришиват краката, което може да се разчете алегорично – нова е чудовищното преразпределяне на благо в една общност, която не създава, а къса и разменя парчета от самата себе си). Тези разкази са мрачни алегории на живота при комунизма, изтъкан от автоматизъм и насилие, автоматизирано насилие, свят на окаменялата в безсмислени формули реч, от “Умри, но победи” до “Дай джуркан боб”. Вражеска пропаганда, с една дума. Каква е обаче връзката с философския, метафизичен план, разглеждащ живота като сън, а историята като измислица на хронолозите, опитващи се да напъхат в събитията в някаква последователност със своя логика, начало и край?

            За мен поне тези два плана се пресичат в прозрението, че комунизмът е някаква форма на онтологическо и епистемологическо високомерие, според което идеологията няма свое друго, нищо не може да лежи извън нея. Затова може би в селото Стой няма слънце, а небето е от олово, също както килията, в която беседват Ходисей и Хайзенберг, е обшита с оловни листове – за да не пропускат радиовълни. Комунизмът е пълното тържество на схващането за историята като единен поток, водещ от мрачните времена към светлото бъдеще с един-единствен герой и един единствен изход. Затова  и езикът на комунизма толкова бързо се кришира и окаменява във формули – защото зад него стои мислене, което е едносложно. За комунистическата гледна точка множествеността на световете е най-опасната ерес и идеологическа диверсия. Както беше отбелязал още Пенчо Славейков, за социалистите всички въпроси са като оскубани кокошки – готови за консумация.

            Именно срещу тази едноплановост, която ражда насилие, въстава Логофаго. И Любомир Канов. Свободата е избор, а изборът е вече отлепване от блатото на Епикайрекакия. Защото “Всичко се случва постоянно и навсякъде, обаче ние сме тук и сега” (Логофаго).