Уроборсосната вселена на Любомир Канов

            Всеки път, когато се зачитам в текстовете на Любомир Канов, възкръсва усещането за изключителност, изпитано при първия им прочит. Спомням си какво вълнение изпитах, когато преди около 20 години ми донесоха “Апокалипсис тогава”, която излезе и като книжка в самиздатската библиотека на сп. “Мост” – струваше ми се направо невероятно, че може да се пише така – на български език и от български автор.

            Днес, толкова години по-късно и след толкова най-разностранни екперименти в българската проза, разгръщайки антологичната “Вселената според Гуидо”, с изненада установявам, че впечатлението за изключителност е същото. Тази трайност на усещането според мен се дължи на няколко причини – първата от които е взаимната огледаност между човека и вселената в неговите текстове. Между тях съществува пропускливост и комуникативност – и човекът е равностоен в този диалог, тъй като е сечивото, чрез което вселената изразява себе си; или – както го е казал в пролога към тази книга: “Сетивата са нашите коридори към безкрайното чудо на вселената. Но те са също сетивата на вселената, с които тя си служи, за да ни съобщи за себе си.” Тази свободна парафраза на Майстер Екхартовата сентенция “Окото, с което виждам Бога, е същото око, с което Бог вижда мен” – е, според мен, онтологичния принцип на всичко написано от Любомир Канов.

            Става дума за една взаимна сключеност между човека и неговото обиталище - вселената, която е, струва ми се, изключително важна – защото чрез нея те се вписват в един единен, но същевременно и вътрешно конфликтен, дуалистичен организъм – чиито отношения са родствени на тези между тялото и душата. И става дума за парадоксалното битие на тази вселена – а и на човека в нея – за края, който съвпада с началото, за тяхната уроборсосна обвързаност

            Втората причина е, че тази проза поддържа по един наистина неподражаем начин баланса между една гротескова реалност, която лесно можем да разпознаем като времето, в което тогава живеехме – и чисто метафизическата и екзистенциална проблематика, в чиито дилеми текстът в крайна сметка се разгръща. Можем да разгадаем гадните мазета и абсурдните обитатели на блока в “Апокалипсис тогава” като метафора на комунизма – или пък същата метафора в оловеното небе и обграденото с тараби село в “От долната страна на хоризонта”” – но текстът никога не остава в рамките на политическото или социалното, той винаги има и по-дълбоки измерения, които на това отгоре не рядко пародират първите – и винаги се съотнася към един кръг от във висша степен неразрешими дилеми на битието. Как? Като формулира често парадосални, но и стряскащи с горчивината си варианти за отговор – тези на въпроса за смисъла на човешкото съществуване: онзи смисъл, търсен цял живот от Ходисей, който най-сетне успява да види вселената като живо същество – но видяното се оказва отражение от собственото му лице.

            Третата причина е, че тази проза не просто и само разказва история – тя гради притчи и разчиства територията за една лична митология, която хем кореспондира с вече съществуващите световни митологии и експлоатира създаданите от тях конотации, хем същевременно ги подиграва и опровергава. Особено категорични примери в това отношение са “Ходисей”, “Логофаго”, “Ентропе – кърмачката на мрака”, “Вселената според Гуидо” и др.

            Четвъртата причина са много особените време-пространствени отношения в неевклидовата вселена, обитавана от тези разкази. В нея например парадигмата “тук и сега” неусетно става еквивалент на “навсякъде и винаги”, пространството и времето се оказват проядени и разпадащи се до степен, при която престават да бъдат координати на битието – и се превръщат в негови герои. Така например часовникът “Гномон” в едноименния разказ се разтича и бива изпит, миналото – а в крайна сметка и настоящето, и самият осъзнаващ ги Маркус-Мирониус Главоуст биват изпушени и превърнати в пепел с неговата собствена лула (“Апокалипсис тогава”), часовете на деня и редуването на мрак и светлина се оказват зависими от куканията на изкукалия човек-куковица (”Човекът-кукувица”) и прочее – примерите могат да се умножат.

            Самата идея за относителността на времето и пространството – и възможността да бъдеш едновременно навсякъде и винаги би могла да бъде разчетена през призмата на източната философия – но това е само привидно – защото тя е усложнена от парадокси, чиято онтология можем да търсим по-скоро във философията на екзистенциализма – а и в художествената практика на сюрреализма – с неговите барокови сплитания между реално и въображаемо, сън и яве, съзнание и подсъзнание.

            И най-накрая една последна причина: тази проза е дълбоко човечна. Не повърхностно и не декларативно – а на едно много по-дълбоко ниво се отстоява възможността на човека да запази гордостта и достойнството си – въпреки че тъй често и в толкова много ситуации е губещ, въпреки че самото индивидуално битие само по себе си е една напрекъсната загуба. Можем да набележим цяла една редица протагонисти на човечността – Ходисей, Логое, Гуидо, льо Пер, Ходисей, Мирониус, Херх, свинята Нанси. Те не могат да проживеят в света на Големеевците, нито пък да оцелеят в пространствено-темпоралните гърчове, в които ги вмъква авторът – но тъкмо те са носители на неговите послания, на неговата – ако щете – философия на сетивността – според която – както гласи и последното изречение на тази книга – “Може би все пак Смъртта е Изомерна Форма на Живота”.

            И най-сетне още един последен герой: виното. Там, където го има – там е и топлотата, и човечността, и възможността да понесем все пак някак си този смахнат свят. Не случайно и неговите потребители са парадоксални превъплъщения на самия Любо Канов. Той самият пък като един съвременен Диоген продължава да обхожда техните странни светове, понесъл на гръб своята раница, пълна с бутилки “Канов винярд”. Като че ли това е единствената промяна – вече и виното е негово.

Любомир Канов, “Вселената според Гуидо”, Изд. Рива ЕООД, 2009.