Кой казва, че сме живели лошо?

Че Йорданка Фандъкова ще е новият кмет на столицата, бе пределно ясно още преди да се проведат изборите. Нямаше изненади в резулатата: налице е и очаквания нисък вот, и голямата и преднина пред единствения реален съперник. Според различните агенции тя получава между 65 и 70 процента от гласовете, като за Георги Кадиев са гласували между 21 и 25 процента. Останалите? Няма ги – блуждаят някъде около статистическата грешка. Към 3,5% получава кандидатът на РЗС арх. Павел Попов, останалите петнадесет кандидата си поделят пет процента.

При този резултат е очевидно, че Йорданка Фандъкова щеше да стане кмет дори и ако Синята коалиция и Атака бяха издигнали свои кандидатури. И вероятно пак щеше да победи на първи тур – с нищожни изгледи все пак да се стигне до балотаж. При което евентуалните й десни конкуренти щяха да бъдат изправени пред риска да попаднат сред тези споделящи петте процента партии, чиято единствена цел е да помахат с ръчичка по време на кампанията, скандирайки: “Ние още сме тук! Ние още съществуваме!”

Този резултат е като че ли и идеалното оправдание за снишаването на “традиционната десница” и превъплъщаването й в присъдружна на ГЕРБ организация, която се отказва да издигне своя кандидатура, без да получи нищо в замяна на този жест. Сега е времето сините да въздъхнат с облекчение и да кажат: е, видяхте ли сега как натрихме носа на червените – ние, партиите във формат ЕНП? А ако бяхме издигнали кандидат, какво щеше да се получи? Щяхме да изпратим Кадиев на балотаж – и след това пак трябваше да подкрепяме Йорданка Фандъкова. Това ли е целта на упражнението?

Основателна ли е подобна логика? Формално – да. Морално – не. По най-малкото две причини. Първата е, че никой не обича натегачите – включително и тези, пред които се натягат. Участието на Синята коалиция в уж подвижното мнозинство на подкрепящите Бойко Борисов би могло да има само едно морално оправдание: ако може да бъде негов коректив. Традиционната десница би могла да бъде такъв коректив, само ако имаше куража и потенциала да си извоюва статут на равноправен партньор - и в случая това би означавало издигната след преговори обща кандидатура. Имаше ли такова нещо? Не.

Тогава просто не става дума за равностойни партньори. Става дума за сателит, който – първо: никакъв коректив не може да бъде и второ: не може да се надява да заеме по-блогоприятни позиции при евентуалното и принципно неизбежно изчерпване на политическия кредит за ГЕРБ. Сателитите не заемат местата на тези, около които кръжат – няма такъв филм. Те просто се провалят заедно с тях.

Тук трябва да отбележа, че за разлика от гузните приказки за единството на десницата във формат ЕНП, Волен Сидеров поне успя достойно да обясни на хората си защо отказва да издигне кандидатура. Много е важно сега да бъдат бити комунистите – каза той. Силно и с много. Е – стана. Бяха бити – силно и с много проценти. Но не с чак толкова много гласове. Нещо повече – сега могат да се хвалят, че са взели повече гласове отколкото през 2007 г., когато БСП бе на власт, а за кандидат бяха изпързаляли Татяна Дончева. (Изглежда има нова мода в БСП – врага с партиен билет го правят кандидат за софийски кмет и го пускат по нанадолнището.)

И това е втората причина от морален характер – много хора останаха без политическо представителство на тези избори. Някои – защо с основание се съмняват, че ГЕРБ е уважаваща десните ценнонсти партия. Някои – по чисто естетически съображения – защото някак си им изглежда, че на бившия пожарникарски шеф по би му отивало, ако си беше останал такъв. Затова и процентите бяха много, а подадените гласове – доста по-малко от очакваните.

Щеше ли да бъде така, ако привържениците на традиционната десница имаха за кого да гласуват? Щеше ли и тогава да стои тъй категорично огромния брой негласуващи – тези близо 80 процента от имащите право на глас? Най-вероятно не. И най-вероятно – дори и след евентуален балотаж – червените щяха да понесат същата, ако не и по-голяма загуба.

Звучи нелогично, ще кажете. И ще попитате защо. Ами защото нямаше да я има тази предизборна скука, в която всеки си казва – е, Фандъкова ще я изберат и без мен. Щеше да има поне някаква интрига и следователно – поне някакъв интерес: а оттам и някакъв по-нормален брой гласуващи. Червените бабички щяха да си бъдат пак същия брой – те гласуват винаги, още в ранни зори, независимо от обстоятелствата. Слава богу, вече са останали само една чертвърт от четвъртинката гласували – сиреч към 5% от софиянци. Другите обаче щяха да бъдат повече. И нямаше да има такова терзаене по въпроса – а сега за кого да гласувам.

Вероятно за лидерите на СДС и ДСБ въпросът е неоснователен: за нашия кандидат Йорданка Фандъкова, как за кого. За мен обаче не беше така. Който пита защо, да прочете в “Блогария” статията на Асен Генов “Ех, раз, ещё раз, ещё много, много раз!.. Или защо няма да гласувам за Фандъкова?”. От нея става ясно, че кандидатката на ГЕРБ е член на борда на “Форум България – Русия”, организацията, по чиято покана любимата на Путин група “Любе” даде концерт в зала едно на НДК – баш по времето, по което цивилизования свят празнуваше двайсетгодишнината от падането на Берлинската стена. По този повод колежката на Фандъкова във въпросния форум – Светлана Шаренкова, даже подхвърлила пред “Стандарт”, че “Любе” са дали рамо на нейната предизборна кампания.

Който не знае коя е Светлана Шаренкова, да знае, че случаят е отвъд компетенциите на ДС. За фигури като нейната е най-добре да се пита направо КГБ. Разбира се, публично кандидатката на ГЕРБ не се солидаризирала с тази гледна точка, дори подчертала, че не е отишла на концерта, въпреки че била поканена. Въпреки това не е зле да се спомням няколко дребни подробности около “Любе”. Самията концерт бе проведен под мотото "Кой каза, че сме живели лошо". Как ви звучи това мото – двайсет години след падането на Берлинската стена? А някой да си спомня коя беше пиковата точка в концертите по време на кампанията на БСП за парламентарните избори? Заключителният за цялата кампания концерт на група “Любе”,  разбира се. И като оставим Фандъкова настрана – под чий патронаж дефилираха любимците на Путин на връх десети ноември? Под патронажа на Бойко Борисов – както услужливите медии подчертаваха непрестанно, та да знаем, че тия с черните пояси са успели да се разберат още при сглядата им в Полша.

Та да сме наясно: моят кандидат за столичен кмет просто няма как да е човек, чието име се брои между канещите любимците на Путин да идват в България и да обясняват колко добре сме живели (при социализма, разбира се!). И няма как да е представител на партия, чийто лидер ритуално се зъби на Кремъл, а само след един разговор на четири очи с Путин си подвива опашката и обявява, че и трите големи енергийни проекта на Русия, договерени от Станишев, все пак ще се правят в България. А накрая, като капак на всичко – приема и да стане патрон за концерта на любимата му група.

Тъй че в крайна сметка си останах без кандидат и без избор – просто нямаше кого да избирам, след като дори зелените издигнаха заместника на Алексей Петров от Съюза за стопанска инициатива.  И си останах в къщи – което ми се случва за пръв път в живота. Не съм сигурен обаче дали за последен.