НОСТАЛГИЯ С ВКУС НА КОНСКА ПИКНЯ

 Дива носталгия тресе съседът Митко.

Обяснението е просто – сега той получава същите пари, които е получавал преди 20 години. Само че сега животът е няколко пъти по-скъп и Митко живее няколко пъти по-зле.

Всяка вечер съседът сяда на пейката зад блока и започва да разказва колко хубаво се е живяло при Тодор Живков.

Разказва увлекателно – за спокойния живот тогава, за безплатното здравеопазване, за пълния хладилник, за почивките на морето и т.н. Някои разкази обаче започна да повтаря и интересът на публиката естествено започна да намалява.

Митко започна да се измъчва в търсенето на нови сюжети от миналото.

Миналата седмица седна на пейката и започна така:

-         Ех, като си спомня колко агнешко изядохме навремето…

И аз се замислих за агнешкото, но не можах да се сетя нищо друго освен една опашка от 200 души пред месарницата на ул. „Чирпан” 2 в Пловдив на 30 април.

Бяха пуснали агнешко за Първи май.

Месото не  стигна за всички.

Касапинът бай Иван беше разказал на баща ми на другия ден как дошла една баба и го помолила със сълзи на очи да й намери поне едно кокалче.

Бай Иван й намерил нещо бракувано, което никой друг не искал да купи, и й го продал, без да му мигне окото. Макар да си беше признал на другия ден, че се е мразел в този момент.

Та попитах аз Митко колко агнешко на годината е ял тогава, той мисли, мисли и си призна:

-         Два пъти.

Известно време носталгията нямаше с какво да бъде захранена, но всенародното презрение към производителите на сирене и кренвирши, вдъхнови нови монолози:

-Ех, какво сирене имаше едно време…Какви кренвирши…

На третия ден обаче Митко отново се изчерпа и потърси нови светли примери в миналото:

-         Ех, каква бира пиехме навремето…

Тук вече не се сдържах и му казах да си напрегне малко паметта. И да си припомни вица за производителите на бира, които изпратили една бутилка за анализ. След няколко дни получили резултатите: „Според направените изследвания на урината, конят в е здрав”.

Ако си сложим ръка на сърцето, трябва да признаем, че по-голяма част от българската бира по онова време беше с качеството на конска пикня. Особено лятото.

Причината беше в това, че на пазара имаше дефицит на бира и се продаваше всичко – независимо от качеството. Нямаше инсталации за пастьоризиране и през лятото бирата заминаваше за магазините, без да лагерува. След няколко дни ставаше на парцали.

В заведенията на „Балкантурист” можеше да се намери „Радебергер”, но в магазините имаше само местно производство.

Щастливи бяха старозагорци и шуменци, които пиеха по-добра бира. Всеки, който минаваше през Стара Загора, спираше да си купи няколко бири. Само че му искаха задължително празни бутилки. Умните шофьори винаги тръгваха към морето с по две каси амбалаж.

През 1975 година себестойността на една бутилка бира „Каменица” беше /знам го от тогавашния директор/ 2,5 стотинки. До клиента достигаше с близо 20 стотинки принадена стойност. Въпреки евтинията българите бяха готови да дадат мило и друго за по-добра бира.

През 1979 година на морето пуснаха западногермански бири на цена 2,09. На тази цена вървеше литър шампанско. Много добре си спомням опашките от хора, готови да платят фантастичната цена, но да опитат истинска бира.

Някъде по това време минах за пръв път желязната завеса и попаднах в Западен Берлин – на гости на роднини. Впечатлиха ме не толкова мерцедесите по витрините и порномагазините, колкото десетките вида бира в кварталния магазин.

Започнах дегустация поред, но след десетия вид се отказах и се концентрирах върху „Бекс”.

Сега „Бекс” има в нашия квартален гараж.

Митко обаче не ще „Бекс”, иска „Каменица” с вкус на конска пикня.

Вече не знам  моторът на носталгията докъде ще го заведе.

Няма да се учудя, ако довечера седне на пейката и въздъхне:

- Ех, каква Държавна сигурност имахме навремето…

Блогът За прехода - http://zaprehoda.blog.bg/